— Не. Ще го поздравим заедно.
Светлите, почти безцветни очи на Свен хвърлиха към Саймън втренчен поглед. Пръстите на Саймън галеха котарака в равен ритъм, но бистрите му черни очи не се отместваха от чужденеца.
— Запомни го — каза Саймън толкова тихо, че само Свен го чу. — Трябва да можеш да го разпознаеш в тъмното от петдесет метра.
— Да, сър.
— Свен!
— Да?
— Ако пуснем този рицар да влезе в крепостта, стани сянка на неговата сянка. Неотстъпно.
— Какво има? — попита Свен много тихо. — Виждаш ли нещо, което ми убягва?
— Нищо. Само някакво чувство.
Свен се засмя леко.
— Чувство… Аз те предупредих, Саймън!
— За какво?
— Да не живееш с магьосници. Първо, около теб винаги се въртят странни котки като Отъм. Второ, имаш „чувства“. Скоро ще станеш ясновидец.
— Това е кофа с…
Саймън млъкна внезапно. Ариана беше използвала същия израз, за да опише любовта: кофа с помия.
Мрачна усмивка изкриви устните на Саймън. Ариана едва ли мислеше така за мъжа, на когото беше отдала девствеността си.
За друга ли се ожени той, Ариана? Така ли те предаде? Наистина ли ти разтвори недокоснатите си бедра за лъжата, наречена „любов“?
Саймън върна насила мислите си към рицаря, който ставаше все по-нетърпелив заради това, че не чува гостоприемен поздрав.
— Не отваряй голямата порта, докато не дам сигнал! — извика Саймън на Хари, който чакаше на трийсет стъпки от него. — Отвори само едното крило. В края на краищата това е само един рицар.
— Така поне изглежда — измърмори Свен.
— Да, сър! — отговори Хари.
— Ако го пуснем да влезе — каза Свен тихо, — бързо ще разбере колко малко истински рицари има тук.
— А ако не го пуснем, ще обидим моя тъст.
Свен изсумтя.
— Ела — каза Саймън. — По-лесно е да наблюдаваш дявола пред себе си, отколкото да гониш някой друг из ада.
Свен се засмя сухо и последва Саймън през вратичката: минаха рамо до рамо по моста, за да посрещнат непознатия рицар с блестяща ризница под тежката мантия.
Котаракът лежеше спокойно на раменете на Саймън с широко отворени оранжеви очи. Ръцете на Саймън бяха близо до дръжката на меча; беше престанал да гали Отъм, но той не протестираше. Просто гледаше непознатия рицар, без да мигне, със странен и хищен интерес.
— Как е името ти, страннико? — попита Саймън, още преди да стъпи на моста над крепостния ров.
Гласът на Саймън беше вежлив, но нищо повече. За предпочитане беше в крепостта Блакторн да не влизат непознати, докато Доминик не събере повече и по-добре обучени рицари.
— Хубавият Джефри, васал на барон Дьогер — каза високият рицар. Усмивката му се виждаше отдалеч. — Това ли е домът на Глендруидския вълк, прославената крепост Блакторн?
Възхищението в гласа на Джефри би обезоръжило повечето мъже. Свен не обърна внимание на прикрития комплимент; ласкателството беше един от най-известните инструменти на шпионина.
Саймън също го пренебрегна. Джефри не му хареса, макар да не можеше да каже защо. Просто чувстваше антипатия към него. Беше сигурен в това, както и че Отъм бе престана да мърка.
— Да. Това е крепостта Блакторн, а аз съм Саймън, братът на Доминик льо Сабр. Мъжът с мен е Свен — уважаван рицар.
— Имам чест да ви приветствам — каза Джефри.
— Много ли си избързал пред господаря си?
— Не зная.
— Колко души с свитата му? Трябва да съобщим в кухнята, на соколарите и на горските пазачи още колко хора трябва да бъдат нахранени.
— И това не зная, сър — каза Джефри и прекара ръка по лицето си в израз на голяма умора. — Извини ме за неосведомеността. Бях в ескорта на лейди Ариана от Нормандия. Болестта…
— Знаем — каза Саймън.
— Съвзех се едва сега — призна Джефри. — Яздих дълго, за да стигна дотук и два пъти се губих.
— Наистина ли?
— Да. Попаднах на един амбулантен търговец на четири дни езда на север. Може да бяха пет или шест дена и не точно на север…
Свен и Саймън се спогледаха. Джефри тръсна глава като да я проясни.
— Извинявайте, господа. Тази противна болест ме повали. Още съм слаб. Трябва да намеря подслон в Блакторн, докато се оправя.
Свен и Саймън размениха още един поглед.
— Тук ли е лейди Ариана? — попита Джефри, когато Саймън не му отговори. — Тя ще гарантира за мен, защото сме много стари приятели.
Мимолетната усмивка на устата на Джефри при думата приятели не повиши благоразположението на Саймън към нежелания рицар.
От друга страна, щеше да бъде глупаво да оскърбят барон Дьогер, като откажат гостоприемство на един от неговите рицари, при това болен. Колкото и да искаше да обърне гръб на васала на Дьогер, Саймън познаваше най-добре обидчивостта на Доминик.