— Ах, това е обяснението! — каза Джефри и махна с пръст към листата, полепнали по Ариана. — Небрежна си. Ревнивият съпруг би помислил, че си лежала по гръб на тази мантия и си разтваряла крака за някой любовник.
Ариана пребледня и хвърли изплашен поглед към Саймън. Неговият вид смрази кръвта й.
Никога не го бе виждала така бесен. Нито толкова студен.
— Саймън е човек на разума, а не на чувствата — каза колебливо Ариана.
— Хубаво е, че го познаваш толкова добре — каза сериозно Джефри. — Но човек би казал, че твоят съпруг е воден от страха, а не от разума.
Свен каза нещо остро на майчиния си северен диалект.
— Този благороден рицар — каза Саймън на Ариана — мисли, че баща ти го обича много. Вярно ли е?
— Да — каза Ариана и не се опита да скрие горчивината в гласа си.
— Колко много?
— Колкото изобщо баща ми може да обикне нещо.
— Жалко — каза Саймън. — Бих дал този на свинете, вместо да го храня със свинско тази вечер.
— Това оскърбление ли е? — попита Джефри.
— Защо един разумен мъж би оскърбил рицар като теб?
— Защото мислиш, че жена ти е влюбена в мен. Защото ти…
— Не! — извика рязко Ариана.
— … мислиш, че аз съм отнел девствеността на жена ти в любовна битка. Защото ти мислиш…
Ариана отправи гневно проклятие към Джефри.
— … че е студена към теб — Джефри продължи, надвиквайки всички прекъсвания, — защото не може да понася друг мъж, след като е познала мен!
В двора на крепостта настъпи мъртва тишина.
Ако не беше ръката на Саймън, стисната здраво китките на Ариана отзад през мантията, тя щеше да изподраска усмихнатото лице на Джефри. Извиваше се, но не се и надяваше да се освободи и да го направи.
Не можеше и да поправи станалото.
— Ако жена ми наистина е вкусила любовта за пръв път с теб, цяло чудо е, че не се е зарекла никога вече да не се вижда с мъж и не се е покалугерила.
Преди Джефри да проговори, Саймън се обърна към Свен.
— Покажи обора на госта. Да ляга при коня си.
— Да — каза Свен. — Оттук!
Джефри понечи да протестира, но Свен го прекъсна грубо.
— Не се помайвай! Тук има толкова много рицари, че сеното скоро ще свърши.
Джефри се поколеба, сви рамене и пое след Свен.
Ариана въздъхна облекчено. Искаше да каже на Саймън как Джефри изкриви истината за да излезе, че е изневерила на Саймън. Погледна към него и думите замръзнаха на устните й — такава ярост гореше в очите му.
— Чуй ме — каза Саймън. — Чуй ме много добре. Каквото и да се е случило, преди да се омъжиш за мен, то вече не може да се промени. Но ако си ми сложила рога…
— Не беше така, както Джефри го представи!
— … тръгвай си още сега, преди да съм разбрал. Тичай много бързо и колкото можеш по-далеч, иначе ще те хвана и ще те отведа в ада за вечни времена. Разбра ли ме, жено?
Ариана искаше да му каже нещо, но от свитото й гърло можа да излезе само неговото име.
— Виждам, че си ме разбрала.
Саймън пусна китките на Ариана. Тя бързо си пое дъх. Зад студената му ярост прозираше нещо по-страшно, което и тя бе преживяла — опустошителният гняв на предадения.
— Саймън! — промълви тя и протегна ръце към него.
— Оправи си дрехите — прекъсна я грубо Саймън и се отдръпна от нея, за да не го докосне. — Иначе клюкарките из крепостта ще се кикотят още повече и вината ще е твоя.
Ариана погледна надолу. През отвора на мантията й се развяваха сребърни ширити. Изчерви се до кръв като разбра, че роклята й е полуразкопчана.
— Не го мислиш! — каза Ариана развълнувано.
— Мисля, че имаш късмет — защото Глендруид Улф цени мира повече от войната и защото аз обичам брат си повече от всичко на този свят.
— Раната ме заболя — каза Ариана. — Разкопчах си роклята, за да видя дали не се е отворила отново!
— А главичката не те ли боли? — попита мазно Саймън.
— Главата ли? — каза смутено Ариана.
— Аха — каза Саймън, обърна се и си тръгна с хладна решителност. — Косата ти е по-разбъркана даже и от роклята.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Ариана стана от масата, промърмори, че е уморена и се оттегли в спалнята си. Истината бе, че не можеше повече да понася номерата на Джефри, които оскърбяваха гордостта на Саймън и я унижаваха пред рицарите от крепостта.
Чудеше се дали Саймън все още счита, че бракът с нищо не е по-лош от султанския ад, който Доминик беше преживял.
Храната изстиваше на подноса, с който Бланш й беше донесла вечеря в стаята. Ариана просто седеше и се взираше в нищото. По коридора към банята идваха и отминаваха стъпки, но тя не им обръщаше внимание.