И арфата не й носеше вече утеха. Беше й по-тежко да понася болката и униженията, преживявани от Саймън, отколкото своята мъка. Не беше виновна за своите терзания, но Саймън страдаше заради нея.
Някой почука на вратата и изтръгна Ариана от мрачните й мисли.
— Да?
— Аз съм, Бланш.
— Влез — каза Ариана равнодушно.
Вратата се отвори. Само с един поглед Бланш разбра, че в стаята нищо не се с променило, откак бе тук.
— Още ли не сте се навечеряли, госпожо? — каза малко нетърпеливо Бланш.
— Не съм гладна.
— Тогава какво да правя с ваната?
— Вана?
— Да, госпожо — каза раздразнено Бланш. — Приготвих я, както поръчахте, и затоплих нощницата ви. В крепостта всички вече си легнаха.
Ариана погледна отнесено най-напред вечерята си, после — лицето на прислужницата.
— Помолила съм те да приготвиш ваната ли? — попита Ариана и се намръщи.
— Да, госпожо. Казахте да е готова веднага, след като вечеряте. И че не можете да търпите, че нещо си там ви било докоснато и че трябвало да се изкъпете, колкото и късно да станело.
— О.
Бланш зачака, но Ариана не каза нищо повече.
— Госпожо?
— Защо не отидеш да си легнеш?
— Веднага, ако ми позволите.
— Свободна си.
— Благодаря, госпожо!
С пламнали бузи и светнали от очакване очи Бланш изхвръкна от стаята и забрави да затвори вратата след себе си.
Ариана се чудеше дали новият приятел на Бланш — който и да беше той — знае, че любовницата му вече е тръгнала с друг. Може би не го е грижа. Може и да му стига да споделя смеха на Бланш в тъмното, да гали топлата й плът и да получава ласки в ответ, да притиска тялото й до себе си и да чува екстаза във всеки неин вик.
Внезапно Ариана се изправи, съблече всички дрехи, извади фуркетите от косата си и тръсна глава. Черната й копринена коса падна на тежки, блестящи вълни по гърба й и стигна до бедрата. Тя я прибра и започна да я сплита преди банята. Само след няколко движения загуби интерес, пусна я и тя започна да се разплита.
Посегна за нощницата си, но откри, че ръцете й посягат към сребърните ширити на Мъдрата дреха, сякаш нещо ги тегли натам. Не й се искаше да оставя дрехата тук, пък макар и докато се изкъпе. Не знаеше защо, но не й се искаше.
Като да очакваше отговора от самата тъкан, Ариана се вгледа в дрехата.
И тогава прозря.
Жената беше отметнат глава назад в екстаз, косите й бяха разпилени, устните й бяха разтворени във вик на невероятно удоволствие.
Омагьосаната.
Наказаният боец беше обзет от страст; цялото му същество бе съсредоточено в този момент.
Чародеецът.
Сега той се навежда над нея и се опива от стоновете й. Силното му тяло покрива нейното и в очакване трепери от чувствен глад — силен като въздържанието.
Саймън!
Ариана го виждаше съвсем ясно — както видя себе си в трескавите аметистови очи на жената.
— Мили Боже! — пошепна тя смаяно.
Ариана тръсна глава и се огледа а очакване да види Саймън. Но видя само догарящия огън, приготвеното за нея легло и одеялата, оставени в долния му край. С тях щеше да застеле леглото на Саймън, когато дойде в нейната стая.
Ако дойде.
Ариана облече отново аметистовата рокля и я закопча донякъде, докато крачеше из стаята. Всяка стъпка донасяше до ушите й мъртвата тишина, която пареше в крепостта. После стражата провъзгласи времето.
Саймън трябваше вече да е в спалнята й. Винаги бе идвал по това време. Не, по-рано, много по-рано. Той ставаше с работниците от кухнята, при първия лъч на зората, за да обходи бойниците, да огледа полетата и да разбере как са хората в крепостта Доминик вървеше с него, макар че никога не бе изискват Саймън да се явява в толкова ранен час.
Мари.
Саймън е при нея.
Тази мисъл я прониза като кинжал. Веднага запали една свещ и излезе от стаята толкова бързо, че пламъчето за малко не угасна. С нетърпеливо възклицание Ариана спря и го почака да се съживи. След това забърза към другия край на крепостта, където бяха стаите на Мари и на Бланш. Помещенията нямаха врати. Отделяше ги само платнен параван, който можеше да се мести през деня.
— Аз съм лейди Ариана.
— Заповядайте, госпожо. Влезте — каза Мари.
Още прели да довърши, Ариана се вмъкна вътре. Аметистовите й очи огледаха бързо стаята, след това започнаха да я изучават по-бавно.
— Сама си.
Нищо чудно, че Бланш не е тук. Но това, че Мари е сама бе изненада. Чернооката жена я гледаше с любопитство, оставила в скута си ръкоделието.
— Ами да, сама съм. Искате ли нещо, госпожо?
— Саймън.
— Ще трябва да го потърсите другаде. Не е идвал в леглото ми от… — Без да довърши, Мари вдигна рамене и заработи с иглата със смайваща скорост.