ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Свирепият вятър зафуча около Ариана, щом излезе на бойницата и изгаси свещта. Косата й се мяташе около нея като жива. Лапавицата жилеше бузите й. Разтрепери се, но не искаше да отстъпи. Майсторски изтъканият плат на роклята й я пазеше от студа. Колкото за останалото…
Аметистовите очи търсеха силуета на Саймън по бойниците. Отначало Ариана не виждаше нищо от сълзите, с които вятърът напълни очите й. После чу човешки гласове и се обърна към тях.
До един мангал стояха двама мъже и топлеха премръзналите си ръце. С всеки порив на вятъра нагоре литваха искри. В колебливата им светлина се очертаваха фигурите на двамата.
Ариана тръгна към тях, като се чудеше как ще обясни идването си на укрепленията посред нощ в такава буря. Сякаш усетил присъствието й, Саймън се обърна, малко преди тя да стигне до мангала.
— Лейди Ариана! — каза шокиран Саймън. — Какво правиш лук? Мег ли е зле? Или Доминик…
— Трябва да говоря с теб — каза отчетливо Ариана и прекъсна бързите думи на съпруга си.
Саймън се отдалечи от мангала, взе Ариана за ръка и я заведе до стълбищната площадка; там вятърът не беше толкова силен. Колебливата светлина на факлата осветяваше пътя на следващия пазач.
Очите на Ариана изглеждаха като безумни в рязко променящата се светлина на факлата. Тя беше облечена само в странната дреха, чиито рисунки населяваха сънищата на Саймън. Нямаше мантия. Видимо я побиваха тръпки, но, изглежда, не усещаше колко й е студено. Гледаше втренчено Саймън; ако беше друга жена, той би приел този поглед за израз на страстно желание.
Но пред него бе Ариана — онази, която отблъсна неговата страст.
— Какво има? — попита Саймън.
— Нищо.
— Нищо? За Бога, милейди! Стоиш пред мен посред нощ, трепериш цялата и казваш, че нямало нищо?
Пъхни се под мантията на Саймън — така, че да дишаш от дъха му. Притисни гърди до неговите.
Ариана остави ненужната свещ да падне от ръката й и направи крачка към Саймън, после още една и каза с треперещ глас:
— Скрий ме.
Когато той се поколеба, тя едва не извика.
— Моля те, Саймън! Студено ми е!
Той разтвори мантията и извъртя меча назад. Ариана не дочака да довърши и пристъпи към него.
Когато той загърна отново мантията, Ариана вече беше под нейните тежки гънки, допряна до него.
Когато тялото на Саймън се притисна до нейното, от глава до пети я обля животворна топлина, промени я, позова я към блаженството. Почувствува се като в сънищата си — стоплена, обичана, обладана от страстно желание. Искаше й се да се загърне в Саймън като в живо одеяло.
— Аххх — изстена дрезгаво Ариана. — Винаги миришеш тъй приятно. А топлината ти… По-горещ си от самия пламък.
Ноздрите на Саймън се разшириха, когато до него стигна ароматът на Ариана — нейният, само нейният аромат. Той го вдиша дълбоко в себе си; с него се смесиха ароматите на дълбоката нощ на рози и на женска възбуда. Като че ли го облъхна изгарящ пламък. Даже споменът му за Ариана, лелеян като целебен балсам, не беше тъй жив както усещането на гърдите й, притиснат до неговите; то го възбуждаше мощно с всяка поета от нея глътка въздух.
Саймън въздъхна с нещо средно между стон и проклятие. За негова изненада Ариана беше отметнала глава назад, сякаш наслаждавайки се на топлото му дихание и на силата на желанието му. Попита я:
— Ариана? Какво има? Какво те доведе при мен?
Тя просто поклати глава, притисна се още по-силно до него и се отдаде на спомена за оня сън, който я владееше, откак бе разбрала, че мъжките ръце могат да носят успокоение, а не само страх, удоволствие, а не само болка, екстаз, а не само кошмари.
Затворил очи, Саймън се бореше с мощната вълна на желанието. Сключените му ръце загръщаха мантията зад Ариана и я притискаха още по-силно към него. Той мрачно чакаше тя да разбере какво притиска с корема си.
Усети как ръката на Ариана легна нежно върху надигащото се хълмче в слабините му. Едва не падна на колене.
— Копнеех за теб, Саймън. А ти?
В него пулсираха мощно изненада и желание. Щеше да й отговори, но ръцете на Ариана го галеха така, че му отнеха способността да мисли, нежели да продума.
Саймън задиша тежко през стиснати зъби, когато почувства, че тя го разкопчава. Знаеше, че трябва да протестира, да я спре, преди да го е подлудила напълно с полуутолена страст, но не можа да принуди себе си и да спре хладните й търсещи ръце.
Тя го намери, освободи го, погали го от копринения връх до дебелия корен и обхвана с ръце болезнено напрегнатата плът, стърчаща право нагоре от глад. Саймън стоеше неподвижно. Не беше в състояние да направи нищо друго.