В задната си част камерата имаше и друг изход. Джейсън се свлече по стъпалата, почти се срина, но този изход също бе затворен откъм вътрешността на кораба. Примирен, тръгна обратно и отново започна да се бори с горната врата, докато силите му го напуснаха. Студът скова мускулите му, пръстите едва-едва се отвориха, за да пуснат ледената дръжка.
Обезкуражен, Джейсън се сви на кълбо, обгърна раменете си с ръце. Крайниците му изтръпваха бавно, вече не ги чувстваше; светът около него бавно избледняваше. Животът вече едва мъждееше в него. Не чуваше нищо отвън. Сам ли беше? Не скърца ли нещо там? Вслуша се. Къде ли можеше да е Йохана? Не, той нямаше право да го остави да пукне тук.
Повикай го, Джейсън, повикай го! Ако някой може да ти помогне, това е той. Хората са далеч, твърде далеч, за да те чуят.
Не, Йохана не е злопаметен.
Обидил ли си го с нещо? Не. Той те обиди със своето високомерие; зовът ти за помощ ще затвърди превъзходството му.
Лицето на Джейсън се изкриви в гримаса. Не би се унижил толкова, никога! Чувстваше, че може да си помогне сам, искаше да се наслади на триумфа от успеха.
Джейсън надделя слабостта. Изправи се с усилие и се опита да се размърда, за да се съживи. Но мястото пред вратата беше тясно. Долу беше още по-студено, така че остана до процепа, от който нахлуваше топлина, и се опита да запази поне пръстите си от измръзване, като ги огряваше с дъха си. След малко се отказа: нямаше смисъл. Тогава му хрумна да провре едната си ръка и единия крак през малкия процеп, за да ги съживи от топлината в коридора.
Подържа ги известно време, но когато поиска да смени положението, за да стопли другите крайници, кракът му се заклещи. Дърпа го, докато кожата му се охлузи и потече кръв, но силите му се изчерпаха. Нима това беше неговата кръв, неговият крак, неговата глава, управлявани от една воля? Колко време беше изминало?
Тук нищо не се променяше, единствено неудържимото измръзване на тялото му бе доказателство за това, че времето тече.
Опита се да си припомни откога е тук. Успокои се напълно. Ако не искаше да потъне постепенно в царството на смъртта, трябваше да капитулира. Всичко друго губеше значение.
— Йохана — прошепна той, — Йохана, помогни ми!
Той можеше със сигурност да му помогне. Може би щеше да му се присмее, да му се подиграе иззад процепа, но във всеки случай този дяволски котарак би могъл да го измъкне.
Джейсън затвори очи. Въпреки студа жена му се усмихваше. А беше толкова зиморничава. Трябваше да се облечеш по-топло, искаше да й каже той, тук е студено. Но устните му промълвиха името на Йохана.
Преди да загуби съзнание, той си помисли, че на Венера твърде късно ще разберат какво се е случило.
Идваше бавно на себе си. Тъй като се връщаше отвъд голямата граница, бе необходимо доста време, докато усети напълно тялото си.
Пред очите му изплуваха образи в лепкава бяла течност. Те се издигаха подобно на въздушни мехури нейде издълбоко и излизаха на повърхността несигурно.
Чу някакъв глас да пита:
— Как е, ледена шушулке?
Някой каза:
— Разбра ли всичко, синко?
Разпозна ги, вече бе чувал тези гласове, спомни си за предишния си живот. Учуди се малко, тъй като не очакваше възкресението си. Как бе попаднал тук?
Мелодичното мъркане на Йохана го приспа. Беше му благодарен за това. Пък дори и да бе самият дявол.
Когато отново дойде на себе си, чу Ракел да му прошепва:
— Трябва да ти кажа все пак: действал си прибързано. Йохана никога не е бил принуждаван да решава сам. Можеше да се получи фал.
— Напротив — обади се Джипси раздразнено. — Без Йохана щеше да се получи фал. Познавам го достатъчно и можех да преценя възможностите му.
— Но ти постави в опасност живота на Йохана. Той е единственият екземпляр от този вид.
— Коста ми го подари, преди да умре.
— Той е негов експеримент. Трябваше да го предадеш на компетентните служби.
— Исках първо да разбера каква е цялата тая работа около него — защищаваше се Джипси упорито.
— И сега, когато разбра, какво смяташ да правиш? — вметна Йохана иронично.
— Още не зная, страхувам се…
— От какво? — попита жената на Джейсън.
— От последиците. Йохана вече не е животно.
— Трябваше да ме послушаш — упрекна го Ракел, — Йохана принадлежи на специалистите.
— Карате се за този, дето духа — каза Йохана. — Аз сам ще реша какво ще стане с мене.
Настъпи пауза. Джейсън не посмя да отвори очи напълно. Ракел каза тихо:
— Може би сте прави, аз не мога да решавам вместо него. Много е дръзко от моя страна. Йохана очевидно има собствен разум.