— Правил ли си някога нещо без определена цел? Просто така, за удоволствие?
Джипси го погледна изненадано. Не бе очаквал такъв въпрос.
— Мисля, че това е въпрос на вътрешно убеждение. Някои искат непременно да знаят какво ги очаква, други живеят заради изненадата, която може да им донесе всеки следващ ден. Аз съм от втората категория. Винаги съм се наслаждавал на радостта от неочакваното.
— Но това не е ли в противоречие с планомерния начин на живот?
— Не — отвърна Джипси, — определено не! — Той махна на Джейсън. Асансьорът се понесе устремно и изчезна в дълбините.
— Дръж се, синко — извика Джипси от тъмното, — последния винаги го грози опасност. — Вятърът разнесе смеха му.
Спокойствието на нощта подейства благотворно на Джейсън. Сънят му бе дълбок и отморяващ.
Около час преди старта го събуди топъл глас, който приятелски го подкани да стане. Пожела му добро утро и му напомни за предстоящото пътуване. Той отвори очи. От екрана му се усмихваше млада дама и редеше утринния си поздрав. На креслото до масата забеляза Йохана. Бе подвил рунтавата си опашка около предните си лапички и мъркаше мелодично. Джейсън изключи младата дама, погледна строго котарака, при което мъркането секна, и попита:
— Как влезе тук? — В същия момент усети, че въпросът му е абсурден.
Стори му се, че чува: „Това въобще не те засяга.“ За негово учудване това странно явление не го разтревожи изобщо. Когато след три прикляквания отново погледна към креслото и не откри нито следа от котарака, реши с безразличие, че сънува и че вече няма да обръща внимание на жълтия котарак. „Тъй ами“ — помисли си той с облекчение. По-късно приготовленията за тръгването така го погълнаха, че забрави за странното начало на деня.
Стартът премина без усложнения. Сивият, многократно кърпен великан застана стабилно на огнената си струя и изчезна, бучейки, в слабата здрачевина на разпукващия се ден.
Корабът се подчиняваше на волята на новия си господар малко тромаво, като че ли първо трябваше да свикне с него, но опитният пилот бързо се нагоди към неговите особености. Двигателите работеха нормално, ускорението на кораба бе в рамките на допустимото. След като напусна атмосферата, Джейсън го увеличи до максимум. Подът започна леко да вибрира. Разнесе се слабо скърцане, но реактивният тласък не се промени, гравитационните генератори работеха безупречно.
Два часа по-късно Джейеън се отпусна доволен назад. Бе оставил зад себе си лунната орбита. След няколко несъществени корекции корабът легна на курс. Джейсън затвори очи и се заслуша в монотонния шум на сложния организъм около него. Напрежението от последните часове не го бе уморило, много, той беше щастлив. Страхуваше се да се замисли откъде иде това чувство. Нещо съвсем незримо и нежно като паяжина го свързваше с онзи нов свят, в който Джипси бе стопанин. Джейсън се усмихна. Мисълта за оригиналния старик събуди у него доволство и спокойствие и той положи глава на пъстро тапицираната облегалка.
Изведнъж му се стори, че чува до себе си ясен глас: „Трябва да се обадиш на жена си, Джейсън.“ Учуди се на силата на внушението, което бе така ярко и натрапчиво, че той вече очакваше нетърпеливо връзката. Изпита същото вълнение, както преди пет години, когато се бяха залюбили.
Поздравиха се нежно и когато тя заговори, Джейсън откри промяна в чертите й. Струваше му се невероятно да се е променила толкова за краткото време от четири дни. Внезапно забеляза силно безпокойство, изписано на лицето й, което бе до такава степен ново и изненадващо за него, че той почти се изплаши. А и нейното разочарование, че е тръгнал за Венера, бе по-различно от друг път — по-нежно, по-меланхолично. Може би лицето й бе станало по-меко, тъгата й по-дълбока, веселостта й по-открита. Възможно ли беше незабелязано от него да се е променила до такава степен, че да е заприличала на пролетна река, която се отърсва от своето спокойствие.
Изненадан и объркан, той съобщи само най-важното за своята задача. Единствено за Джипси разказа подробно, почти с обич, като за приятел.
Тя го остави да говори, като му разрешаваше да се отклонява в случаите, когато му се искаше да избегне нещо неприятно. Лицето й изразяваше радост, докато той говореше, а понякога дори се усмихваше в знак на одобрение към пътуването му до Венера. Не беше във възторг, но намираше този полет за необходим, а те щяха да се видят по-късно, да застанат един до друг, да легнат заедно — както винаги. Това беше хубаво.
Джейсън й бе благодарен за мълчаливото й разбиране и изведнъж му се прииска да й разкаже нещо повече. Така последната част ст описанието му, в която Йохана играеше значителна роля, стана по-обширна, по-колоритна. Джейсън долови по развеселения израз на жена си цялата комичност на своето положение и когато свърши, също избухна в смях.