Тогава един глас до него каза меко, но натъртено:
— Престани най-накрая с това дърдорене. Вече сме във втората контролна зона. Време е да се обадиш в орбиталната станция!
— Какво има? — попита жена му. — Не си ли сам на борда?
Усмивката застина на лицето на Джейсън.
— Защо, сам съм — замънка той и се огледа предпазливо, като че ли очакваше самия Велзевул. Нямаше нищо необичайно. Само Йохана се беше настанил на командния пулт и си играеше с един превключвател.
— Няма нищо! — въздъхна Джейсън с облекчение. — Йохача е задействал случайно, докато играе, канала на орбиталната станция. Вероятно някой шегобиец е искал да ми припомни задълженията.
Сбогува се набързо. Когато образът на жена му изчезна от екрана, той взе пластмасовата чаша, от която току-що беше пил, запокити я гневно по Йохана и се обърна към радиостанцията, за да се заеме със задълженията си. Тъкмо щеше да започне обичайния си доклад, когато с крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Едва успя да наведе глава, за да избегне връщащата се с голяма скорост чаша. Тя се удари в стената, която издрънча.
На екрана се появи очакващото лице на дежурния от орбиталната станция. Джейсън приключи набързо доклада си. Беше кратък, тъй като най-важните данни, включително и данните за собствените му физически функции, се предаваха и бездруго автоматично. Когато свърши, изключи и се озърна. Йохана беше изчезнал. Той потърси чашата си и я намери до входа, на пода. Изглеждаше съвсем нормално, лежеше катурната настрани, по бялото дъно имаше малко засъхнало кафе. Върна се замислен на мястото си и се опита да възстанови последните пет минути. Той действително бе хвърлил чашата и действително я бе намерил до вратата. Как ли беше попаднала там? Тъй като не искаше да повярва в някакво чудо, а нямаше основателна причина да се съмнява и в собствената си способност за възприятие, оставаше само едно разрешение: Йохана. Нещо не бе наред с котарака. Той внимателно стана и започна да претърсва залата. Но жълтия го нямаше.
Накрая Джейсън се отказа да го търси. Усети глад, тъй като от сутринта не бе хапвал нищо. Преди да влезе в малкото килерче, той си обу удобни чехли; изпита известно чувство на домашен уют.
Непосредствено зад входа се препъна в една ламарина. Беше от облицовката на тавана и лежеше насред пътя като загубена носна кърпа, изпомачкана и мръсна. Джейсън я вдигна, претегли я на ръка и огледа проучващо отвора над себе си. Оттам стърчаха тръби и кабели, които идеха от дълбините на кораба и отново изчезваха някъде. Очевидно винтовете се бяха разхлабили. Джейсън постави ламарината до стената и реши по-късно да се заеме с поправката.
Докато си приготвяше яденето, забрави ламарината.
Когато се върна в залата, Йохана се бе излегнал лениво на седалката на втория пилот. Помещението бе изпълнено с тракане, дрънчене на метал и човешки викове. Шумът идеше от екрана, откъдето се излъчваше някакъв исторически филм. Йохана като че ли изпитваше удоволствие от това. Той не обърна внимание на Джейсън и продължи да следи с интерес действието. Джейсън не си спомни да е включвал развлекателната програма. Той сложи чашата и горещия тиган на пулта и с ловко движение хвана Йохана. Котаракът се остави без каквато и да е съпротива да бъде затворен в една ситно изплетена телена кошница с плътно затварящ се капак; по всяка вероятност тя бе още отпреди времето на гравитационните генератори.
Джейсън смяташе, че това е отличен затвор, удобен и сигурен. Йохана се сви на дъното и оттам продължи да следи борбата на живот и смърт между двата пиратски екипажа.
Доволен от успеха си, Джейсън се захвана с яденето. От време на време хвърляше по някой поглед към екрана.
Ядеше с апетит, отпиваше ароматичното кафе на малки глътки и съвсем забрави за това, кой би могъл да включи програмата.
Беше обичаен исторически кич, един от онези, които земната регионална програма излъчваше специално за пътуващите в Космоса. Наистина той не разбираше смисъла на това, но възприемаше дълги години безучастно „предаването за космонавти“, превръщайки принудата в предимство. Този път обаче той гледаше предлаганото с досада. Поклати глава, въздъхна и обра с коричка хляб мазнината от тигана.
Направи това толкова механично, та въобще не забеляза, че за първи път, откак бе пораснал, се връща към подобни варварски навици.