На крайцера земните жители обикновено се хранеха заедно с екипажа в белия салон, докато извънземните пътници ядяха според своите навици отделно. Поднасянето на отбрани ястия се съпровождаше от стимулира-ща храносмилането музика на интергалактически композитори, чийто избор командирът трябваше да предостави на съответната дама на масата. Подносите бяха сребърни, а приборите ръчно изработени от супер-звездни майстори. Снежнобели покривки се спущаха над кадифенозелени килими. Роботи-сервитьори сервираха с ненатраплива любезност лакомства от Млечния път.
Джейсън се почувства сит и се уригна безцеремонно. Дори не си сложи ръката на устата.
— Прасе — каза някой отзад, но Джейсън не го чу поради нарасналия шум от филма.
Тъкмо когато бе решил да загаси програмата, смущение в звука прекъсна шумната сцена. Около две секунди филмовият герой, мускулест пиратски капитан, който тъкмо разшифроваше някакъв кодиран таен документ, се разхождаше като в театрална пантомима, след което продължи с леко хриплив глас: „Пух, туби горчица… на пасището, там има коа греш… ркуцакситекл, кицпадуахохелиотроф, перманентно аксиално, радиално, тежка беда, слънчево затъмнение… две черти кърма — огън.“
Докато продължаваше странният монолог, от време на време Джейсън долавяше как Йохана прави нещо в своя затвор. Джейсън не му обърна внимание, което после щеше да се окаже фатално.
Той ругаеше блудкавия филм и некачественото предаване. Същевременно беше доволен, че режисьорът не бе успял да удължи действието. Картината изчезна. Джейсън се надигна и погледна кошницата.
Това, което видя, го накара да настръхне. От мрежата бе отрязан квадрат със страна двадесет сантиметра и сложен точно до отвора. Кошницата беше празна. Жълтия бе предприел успешен опит за бягство.
Джейсън не повярва на очите си. Едва когато вдигна отрязаната мрежа и се поряза на един остър ръб, съмнението му се разсея. Йохана бе прегризал, явно без усилие и невероятно прецизно, двумилиметровата желязна тел.
Въпреки липсата на достатъчно опит с животни на Джейсън му беше ясно, че една котка никога не би могла да направи това. Още не се беше отърсил от изумлението си, когато някой в коридора засвири мелодията „Ах, мой мили Августин, всичко вече свърши…“
Пусна мрежата и се втурна към вратата. Коридорът беше празен. А и кой ли можеше да бъде там! Обля се в пот. Почувства се безсилен и безпомощен.
Погледът му преброди коридора, изведнъж си спомни за падналата ламарина. С изненада забеляза, че я няма там, където я беше оставил, и че се намира на първоначалното си място на тавана. Приближи се, протегна се и разтърси краищата и. После отпусна ръка, погледът му я проследи като чуждо тяло; тя висеше голяма и тежка на рамото му. Разклати я. Китката му се залюля. Джейсън присви очи и погледна наляво, а после и надясно. Изображението на змията си беше на мястото. Едно натрапливо чувство се надигна от стомаха към цялото му тяло; не трябваше да яде толкова мазно.
Джейсън още не беше излязъл от тоалетната, когато от високоговорителя се разнесе приятен глас, който призоваваше командира да отиде в машинното отделение. Поканата бе повторена два пъти, после високоговорителят изпука. Канейки се да напусне помещението, той се отпусна на мястото, от което току-що бе станал. Нервна тръпка премина от върховете на пръстите му през ръцете до кожата на главата. Като че ли почувства пукота на електрически искри в косата си. Призрачен кораб, трижди проклет призрачен кораб!
Разбра, че ако остави нещата на самотек, отиването му в санаториум е сигурно. Стана решително и забърза към машинното.
Не можеше да намери друго обяснение, освен че Джипси е скрил някъде, може би със сериозни намерения, а може би за да му погоди номер, магнетофонна лента. Той искаше да я открие. Сега беше важно да реагира колкото се може по-нормално, за да запази здравия си разум. Той не трябваше да позволява повече на стареца да му погажда странните си номера. Нямаше да се остави да му играят по нервите, не. Джипси ще трябва да си потърси някой по-глупав от него. А после щеше да хване този звяр и да направи с него това, което си беше наумил.
Докато разсъждаваше така, в главата му изплуваха истории, разказвани с часове на самота по далечните астероидни станции, истории за живи газови мъгли, пулсиращи планети, месоядни комети и хипнотизиращи лъчеви полета, които объркваха съзнанието на пилотите до такава степен, че корабите се разбиваха в мъртви отломъци, реещи се из Космоса, далеч от всяка цивилизация, докато не ги откриеха случайно след десетилетия с екипажи, заспали вечния си сън.
Джейсън се опита да се отърси от тези фантасмагории, но едно тъмно ъгълче на превъзбуденото му въображение не му даваше мира. Опита се да свърже събитията алгоритмично. Какво се беше случило? Всъщност нищо особено: смущение в телевизионното предаване, някъде някакъв вентил бе изпуснал, някаква незатворена врата бе изскърцала, но това беше стар кораб с един човек на борда, командира Джейсън, плюс един дресиран котарак. Телта на кошницата бе изтъняла от годините, а всичко друго бе плод единствено на превъзбудените му сетива. За останалото сигурно се бе погрижил Джипси, лукавият старец. Но какво ли целеше с всичко това?