Выбрать главу

Вече беше разбрал, че отшелникът е мъртъв, но продължаваше да седи до него, сякаш се надяваше бдението му да го върне от смъртта. Откри, че способността му да мисли се беше върнала. Имаше ли нещо, което бе могъл да направи, се питаше той. С ужас си припомни, че дори не му бе дал вода. Вярно беше, че той каза, че не иска, но беше ли това причина да не му даде поне малко? Не трябваше ли да доведе някаква помощ? Откъде ли можеше да я извика? И кой би могъл да бъде този, който би помогнал с нещо? Освен това, каза си той, не можеше да остави умиращият човек сам.

Отшелникът, мислеше си той, беше стар човек и не се страхуваше от смъртта. Гиб се чудеше, дали той не гледаше на смъртта като на с радост приветстван другар. Тази сутрин Друуд се бе чудил какво ли иска отшелникът от живота. И все още нямаше отговор на този въпрос. Но той сигурно бе получил нещо от живота, каза си Гиб, и това вероятно беше способността му да посрещне смъртта толкова спокойно.

Сега имаше толкова много неща за вършене, каза си той. Следобедът вече напредваше. Той издърпа одеялото, скръсти благоприлично ръцете върху гърдите му и покри този път и лицето му. След като свърши с тази работа, излезе навън, за да потърси камъни, с които да затвори входа на пещерата.

ГЛАВА СЕДМА

Хол от Кухото Дърво прескочи оградата, ограждаща нивата и навлезе в нея. Той знаеше, че е в безопасност. Контрабандистът и синовете му вършееха пшеница в другия край на нивата, а кучетата му отдавна спяха, уморени от среднощния си лов, който беше дълъг и доста неуспешен. Хол и Куун чакаха с часове до кухото дърво, ослушвайки се за неговото развитие. Един път кучетата се разлаяха в знак, че са хванали мечката, но както се разбра по-късно тя отново успя да им се изплъзне, защото скоро след това те подновиха гонитбата. Контрабандистът и синовете му следваха хрътките и на няколко пъти двамата видяха светлините от фенера им.

Тази година реколтата от пшеницата беше добра. Разбира се не благодарение на грижите на контрабандиста и недодяланото му семейство. Те я бяха прекопали само един-два пъти в самото начало, а по-късно изобщо не я бяха пипвали. Затова сега между редовете растяха огромно количество плевели. Но годината беше плодородна и натежалите класове изглеждала повече от обикновено.

Хол отмина първите пет-шест реда от нивата. Той знаеше, че мечките и катериците обират крайните редици, въпреки че отстрани това не се забелязваше лесно. Сети се как контрабандистът разправяше, че ги преследва, защото плячкосват нивата му. Но нещата не стояха точно така. В действителност контрабандистът искаше да продаде кожата им и да спечели пари. Така, както печелеше от контрабандната ракия и таралежовото месо. Защото това беше единственият начин, по който семейството му се прехранваше.

Хол започна да вършее. Искаше да привърши бързо, защото, въпреки че бе проверил къде се намират членовете на семейството, не искаше да бъде разкрит. Избра най-добрите класове, овърша ги и ги прибра в сака, който носеше.

Навън, около нивата, под есенното слънце крякаха сойки. В горичката златистите листа на орехите контрастираха на сивотата на дъбовете. Катериците се разхождаха нагоре-надолу, събирайки зърна. Гиб си помисли колко много обича есента. За него тя беше най-хубавият сезон. През тези меки, горещи, ясни дни, земята се изпълваше с плод и всеки се чувстваше доволен от спокойствието, което настъпваше. Това беше момент за отмора, преди студът и снегът отново да обгърнат всичко. Той знаеше, че тази година ще е добре запасен за зимата. Беше събрал сандъци с орехи и пшеница, сухи плодове и добри запаси от корени и семена. През следващите няколко дни трябваше да слезе до блатото и да размени малко сушена риба с Гиб, може би и със Стария Друуд или пък с някой друг от блатото. Докато мислеше за това, внезапно се сети, че от много време не се бе виждал с Гиб и му се прииска да им се отдаде възможност пак да си поговорят.

Вдигна чантата. Оказа се по-тежка, отколкото очакваше. Класовете бяха повече, отколкото възнамеряваше да събере. Намести сака на рамото си и прецени, че ще може да се справи. Когато достигна до края на нивата, спря и се ослуша. Изглежда нямаше никой. Прехвърли тежката чанта през оградата и самият той я прескочи. След това сграбчи чантата и забърза към горите.

Едва тогава се почувства на сигурно място. Никой не можеше да го улови в гората. Той познаваше всяка педя от нея на мили от тук. Отправи към огромното кухо дърво, като за целта промени малко посоката си. Докато вървеше, очите му без много усилия или внимание търсеха и отбелязваха много различни неща — искрящото тъмночервено на узрелите къпини; черният глог, отрупан с малки гроздчета от плодове, които щяха да стават за ядене при настъпването на студовете; натежалите от плод лози, замаскиращи дърветата, около които се увиваха; сребристото блещукане на изхлузилата се змийска кожа, останала от лятото, вече наполовина покрита с опадали листа.