Когато от хребетите слизаха в дълбоко прорязаните клисури, простиращи се между хълмовете, навлизаха в един различен свят — дълбок, притихнал и скрит. Там дърветата растяха огромни и се разполагаха близо едно до друго, скалите се издаваха от стръмните хълмове, а в коритата на шуртящите поточета се разполагаха масивни камъни. Някъде от далече се дочуваше шумът на вятъра, блуждаещ из хребетите, но тук долу, между стръмните клонове и отвесните скали, неговото присъствие бе почти неуловимо. На фона на тишината наоколо, дори шумът, предизвикан от внезапно притичване на някоя уплашена катерица, а също и внезапният шум от криле на някоя птица, прелитаща устремено нанякъде като мрачен призрак през оплетените корони на дърветата, бе сам по себе си плашещ.
В края на деня те достигнаха до една дълбока падина между хълмовете, където откриха удобно място за лагер. Хол, който бе разгледал местността преди тях, бе открил едно скално убежище, издълбано във варовика, което щеше да им даде достатъчно защита. Огънят бе малък, но излъчваше достатъчно топлина, за да ги предпази от студа, който наставаше през нощта. Той им създаваше малко пространство, изпълнено със сигурност и удобство сред тези гори, които при настъпването на нощта ставаха доста враждебни.
Винаги бяха снабдени с месо, защото Хол познаваше много добре горите и боравеше много добре с лъка. Той им носеше катерици и зайци, на втория ден от пътуването донесе сърна, а друг път яребица. По този начин, те почти не използваха провизиите, които носеха. Те се състояха от див ориз, опушена риба, зърнени и разни други храни, които бяха трайни и удобни за пренасяне.
Вечерта, докато седеше около огъня, Корнуол си припомни разочарованието на Мисис Друуд, когато я убедиха да не прави празненство по случай тяхното заминаване. Тя искаше да го отпразнува, като покани Хората от Блатата, джуджетата и Хората от Хълма. Това разбира се щеше да бъде хубаво празненство, мислеше си той, но щеше да подчертае тяхното заминаване, а всички те бяха съгласни, че то трябва да се извърши с най-малкия възможен шум.
Пет дни времето бе слънчево, но следобеда на шестия ден заваля дъжд. От начало беше съвсем слаб, но колкото повече време минаваше, толкова повече той се усилваше, докато накрая постепенно не излезе и вятър от запад. С наближаването на нощта, дъждът се изливаше като из ведро, а след това, благодарение на вятъра, се превърна в град, който жилеше лицата им.
Целият следобед Хол прекара в търсене на някакво убежище, но не можа да открие нищо, което да им даде макар и минимална защита от разгръщащата се буря.
Корнуол беше последен в колоната. Пред него вървеше Куун, който неутешимо вървеше приведен. Козината му се бе сплъстила от влагата, а опашката му се влачеше по горския килим.
Пред Куун вървеше Гиб, заедно с таласъма. Козината на блатния човек блещукаше на меката светлина, която все още ги заобикаляше, а таласъмът, накуцващ и уморен едва-едва се влачеше напред. Този преход, мислеше си Корнуол, се отразяваше най-зле върху таласъма. Дните, през които бе вървял от Уалузинг до кухото дърво на Хол и последните шест дни преход го бяха изтощили до крайност. Животът, който бе прекарвал на тавана на университета, не го бе пригодил към такива условия.
Корнуол забърза напред, изпреварвайки Куун. Той протегна ръка надолу и докосна рамото на таласъма.
— Бързо, качвай се на гърба ми — каза му той. — Заслужаваш почивка.
Таласъмът го погледна.
— Много любезно от ваша страна, сър — каза той, — но няма нужда.
— Настоявам — каза Корнуол. Той се наведе надолу и таласъмът се изкатери на рамото му като балансираше с ръката си, с която бе обгърнал врата му.
— Уморен съм — призна си той.
— Много си пътувал — каза Корнуол. — Тръгнал си от деня, когато дойде да ме видиш.
Таласъмът се изсмя тихо.
— Ние с тебе започнахме развитието на толкова много последвали събития — каза той. — И все още не сме ги завършили. Мисля, че знаеш, че идвам с теб в Опустошената Земя.
Корнуол изсумтя.
— Не очаквах толкова много. Но ще бъдеш добре дошъл, мой малък приятелю.
— Ужасът, малко по малко ме напуска — каза Оливър, таласъмът. — Небето вече не ме плаши така, както някога. Опасявам се, че сега току-виж дори започнало да ми харесва. А това е едно от най-ужасните неща, който биха могли да се случат на таванен таласъм.