— Да, да, нима? — полюбопитства Корнуол.
Те вървяха напред, а Хол все още не се бе появил. Тъмнината вече започваше да обгръща гората. Трябваше ли, да продължат да вървят и през нощта, чудеше се Корнуол. Виждаше ли му се краят? Силата на бурята не намаляваше. Дъждът, идващ от северозапад, удряше лицето му. Сякаш вятърът ставаше по-студен и по-остър.
Хол изведнъж изникна от тъмнината пред тях, придвижвайки се като тъмен дух измежду стволовете на дърветата. Те спряха, за да го изчакат да се приближи към тях.
— Подуших дим — каза той — и го проследих. Можеше да идва от Бекет и неговите хора, които да са спрели за през нощта, можеше да идва от някоя шахта за въглища, можеше да е чифликът на някой фермер. Когато подушиш дим, трябва да провериш какъв е и от къде идва.
— Добре — каза Гиб — сега, след като достатъчно ни впечатли, ще ни кажеш ли какво беше?
— Беше един хан — каза Хол.
— Това не ни помага — каза Гиб. — Те никога няма да ни допуснат в него. Не и когато сме се събрали в такъв вид.
— Те ще позволят на Марк да влезе — каза Хол. — Ако му стане много студено и се намокри много, раната му може да се вдърви и тогава ще си имаме само неприятности.
Корнуол поклати глава.
— Дори и мен няма да ме пуснат. Ще поискат да видят какви монети нося с мен, а аз нямам никакви. Във всички случаи ще се държим един за друг. Не бих отишъл някъде, където вас няма да ви приемат.
— Там има и конюшня — каза Хол. — Когато стане напълно тъмно, може да се подслоним там и да се измъкнем преди изгрев слънце. Никой няма да ни усети.
— Не намери ли никакво друго скривалище? — попита Корнуол. — Някаква пещера?
— Нищо — отговори му Хол — мисля, че ще трябва да изберем тази конюшня.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
В обора имаше само един кон. Когато прекрачиха прага, той меко изпръхтя.
— Конят на ханджията — каза Хол. — Само кожа и кости е.
— Значи нямат никакви гости — каза Корнуол.
— Никакви — каза Хол. — Погледнах тайно през прозореца. Ханджията си е пийнал добре. Хвърля столове и троши съдове. Има много буен характер. Никой не посещава хана му и той си го изкарва на мебелите и грънците.
— В такъв случай — каза Гиб — може би сме си по-добре в конюшнята.
— И аз така мисля — каза Корнуол. — Горе на тавана има сено. Можем да се заровим в него и така да се предпазим от студа.
Той протегна ръка и разтърси стълбата, направена от пръти, която водеше до тавана.
— Изглежда достатъчно здрава — каза той.
Куун вече се бе изкатерил по нея.
— Той знае къде до отиде — каза с доволство Хол.
— И аз ще го последвам — каза Корнуол.
Той се изкачи по стълбата, докато главата му не се показа през отвора, водещ към тавана. Пространството бе малко и почти бе изпълнено с разхвърляно по пода сено.
Пред него Куун се катереше по купчините от сено. Изведнъж, точно някъде пред него, се надигна някаква купчина, а след това остър писък разсече въздуха.
С вълнение Корнуол прескочи стълбата. Краката му почувстваха грубите дъски, покрити със сено. Те коварно се извиваха и клатушкаха под краката му. Пред него фигурата, покрита със сено, размахваше ръце и продължаваше да вика.
Той чевръсто скочи напред, за да достигне до нея. Изпоти се при мисълта, че ей сега ханджията може да се появи и да се присъедини към врявата, като така разбуди цялата околност, ако разбира се изобщо имаше някой, който да бъде разбуден наоколо.
Пискливецът се опита да се измъкне, но Корнуол простря ръка, сграбчи го и го притегли към себе си. След това притисна свободната си ръка към устата му. Виковете престанаха. Зъбите се заключиха между един от пръстите му. Той го освободи, плясна го здраво и отново притисна ръка около устата му. Този път никой не го ухапа.
— Не вдигай шум — каза той. — Ще отместя ръката си. Не искам да те нараня.
Беше момиче — нежно и дребно.
— Нали ще пазиш тишина? — попита я той.
Тя поклати главата си, за да му покаже, че ще пази. Зад себе си Корнуол чу другите да се качват по стълбата.
— Има и други с мен — каза той. — Те също няма да те наранят. Така че недей да викаш.
Той отдръпна ръката си.
— Какъв е проблемът, Марк? — попита Оливър.
— Една жена. Криеше се тук, горе. Нали това правехте, мис?
— Да — отговори тя. — Криех се.
Таванът все още не бе обгърнат напълно от мрака и здрачът се промъкваше през малките, незастъклени прозорчета.
Жената се отдръпна от Корнуол, но когато видя Оливър се върна обратно към него. Беше се уплашила.