— Всичко е наред — каза той. — Оливър е приятелски настроен таласъм. Той е таванен таласъм. Знаеш ли какво представляват те?
Тя кимна с глава.
— Но там имаше и някакво животно — каза тя.
— Това е Куун. И от него не трябва да се страхуваш.
— Той не би наранил дори бълха — каза Хол. — Дори понякога е толкова приятелски настроен, че направо би могъл да се отвратиш.
— Ние сме бегълци — каза Корнуол. — Или поне сме много близо до тях. Но не сме опасни бегълци. Това е Хол, а този ей там е Гиб. Гиб принадлежи към Хората от Блатото, а Хол е от Хората на Хълма.
Тя зъзнеше, но се отдалечи от него.
— А вие — попита тя. — Вие кой сте?
— Наричайте ме Марк. Аз съм студент.
— Учен — каза Оливър. — Не студент, а учен. Прекарал е шест години в университета Уалузинг.
— Търсихме подслон от дъжда — каза Корнуол. — Щяхме да се подслоним в хана, но там никой нямаше да ни приеме. Пък и нямаме никакви пари.
— Ханджията е пиян — каза момичето — и троши мебелите. Мадам се крие в килера, а аз дойдох тук. Страхувах се от него. Винаги съм се страхувала от него.
— Ти работиш в хана?
— Аз съм — каза тя с някаква горчивина — слугинята, чистачката, момичето за помията.
Тя внезапно седна върху сеното.
— Каквото ще да става — каза тя, — но аз никога повече няма да се върна там. Ще избягам. Няма повече да оставам в този хан. Той винаги е пиян, а мадам върти много добре тоягата. В края на краищата никой не е длъжен да се примирява с това.
— Ако искаш — каза Оливър, — можеш да избягаш с нас. За нас няма значение дали ще сме с един повече или не. Ние сме смела, но жалка компания. Но винаги има място и за друг.
— Отиваме на далеч и пътуването не е леко — каза Хол.
— Не е по-тежко от стоенето в хана — каза тя.
— Няма ли никой друг в хана? — попита Корнуол.
— Няма и няма и да има — каза тя. — Поне не и през нощ като тази. Не че някога е имало тълпи. От време навреме се отбива по някой друг пътешественик. Случва се да минат въглищари или дървари, които обръщат по чашка, но става рядко, защото и те нямат пари.
— В такъв случай — каза Гиб — можем да спим спокойно до сутринта. Няма кой да наруши спокойствието ни.
Куун разглеждаше пукнатините по тавана. След това се върна и седна долу, обвивайки се с опашката си.
— Един от нас ще трябва да остане на пост — каза Корнуол — и след това да събуди някой друг. Ще трябва да се редуваме през цялата нощ. Аз съм желаещ да бъда първи, ако не възразявате.
— Ще идваш ли с нас? — попита Гиб прислужницата.
— Не мисля, че е разумно — каза Корнуол.
— Разумно или не — каза тя — аз ще тръгна веднага, когато има достатъчно светлина, за да мога да пътувам. С вас или без вас. За мен няма никаква разлика. В никакъв случай няма да остана тук.
— Мисля, че е най-добре, ако тя пътува с нас — намеси се Хол. — Тези гори не са за самотно момиче.
— Ако ще идваш с нас, трябва да ни кажеш поне името си — обърна се към нея Оливър.
— Казвам се Мери — каза момичето.
— Има ли някой гладен? — попита Гиб. — Имам малко житен хляб и торба с орехи. Не е много, но може да утоли глада.
Хол изшътка.
— Какво има?
— Мисля, че чух нещо.
Те се ослушаха. Чуваше се само заглушеното тракане на дъждовните капки и ропотът на вятъра, минаващ под стрехите.
— Чух нещо — каза Корнуол.
— Чакайте. Ето го отново.
Те се ослушаха и звукът се повтори — странен потракващ звук.
— Това е кон — каза Хол. — Подкован кон. Металните му подкови се удрят в камъка.
Звукът отново се повтори, а след него се дочуха слаби гласове. След това се отвори вратата на конюшнята. Разнесе се шум от тътрене и думкане на крака. Въведоха коня. Гласовете мънкаха нещо.
— Какво мръсно място — каза един хленчещ глас.
— По-добре тук, отколкото навън на откритото — отвърна му някакъв друг. — Малко по-добре. Особено в тази шумна нощ.
— Ханджията е пиян — обади се друг.
— И сами можем да си осигурим храна и добри легла — отговори му приятелят му.
Въведоха още коне. Докато сваляха седлата, кожата им проскърцваше. Конете тропаха с крака. Един от тях изцвили.
— Намери една вила и се качи по стълбата, за да донесеш малко сено — каза някой.
Корнуол набързо се огледа. Нямаше къде да се скрият. Можеха да се прикрият под сеното, но не и сега, когато някакъв си въоръжен с вила тип в тъмнината щеше да търси сено, за да го хвърли по улея.
— Всички заедно — каза тихо той — ще се опитаме да си проправим път. Веднага, след като главата му се покаже над стълбата.
Той се обърна към момичето.
— Разбра ли? — попита я той. — Колкото можеш по-бързо. След това бягай.