Чудеше се какви ли са били тези мъже, които са могли да извършат едно толкова ужасно нещо. Безпокоеше се, че вътрешно се досеща кои биха могли да бъдат те.
За момент застина неспокойно, но след това продължи надолу по хълма, следвайки следата, оставена от компанията на северозапад. Ослушваше се и за най-малкия шум и преди да се придвижи напред изследваше всяка педя земя от пътеката.
След около няколко мили откри ханджията — човека, когото през прозореца на кръчмата предишната вечер бе видял да хвърля столове и да троши съдове. Той се поклащаше на някакво късо въже, завързано за масивния клон на едно дъбово дърво, което се простираше от планинския склон и бе надвиснало над пътеката. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а главата му бе странно извита под натиска на въжето. Тялото му слабо се въртеше и поклащаше от лекия бриз. Поклащаше се ужасяващо. Малкото на някаква синьобяла птица бе кацнало върху едното му рамо. То кълвеше кръвта и пяната, която се бе стекла от ъгълчето на устата му.
По-късно, каза си Хол, щяха да дойдат и други птици.
Застанал върху калната пътека, той отново погледна към въртящия се, поклащащ се човек и почувства в мозъка си обземащото го смътно усещане за ужас и меланхолия.
Продължи напред, оставяйки зад себе си дъба и човека. По следите, които откри разбра, че изкачващата се компания бърза. Копитата на подкованите коне бяха проникнали надълбоко в калта, оставяйки дълбоки и врязани следи. Те бяха яздили в галоп.
Той се отклони от пътеката и се отправи нагоре по хълма, изучавайки нещата около себе си, като се опитваше да си припомни мъглявите очертания, които бе запомнил сутринта.
Най-накрая успя, провирайки се през гори и храсти, да намери малкото скално убежище, което той и приятелите му бяха открили предишната нощ, няколко часа преди изгрев слънце, след дългото, уморително промъкване през влагата и мрака.
Оливър — таласъмът и Куун спяха дълбоко, приютили се навътре в пещерата, далеч от отвора и, сгушени един до друг, за да могат да споделят топлината, която излъчваха. В предната част, другите трима бяха седнали близо един до друг, увити в одеяла, които ги предпазваха от студа. Те го забелязаха едва когато вече се бе приближил до тях.
— Значи се върна — каза Гиб. — Чудехме се какво се е случило. Можем ли да запалим огън?
Хол поклати отрицателно глава.
— Ние се придвижваме бързо — каза той. — Пътуваме бързо и затова трябва веднага да се махаме от тук.
— Но аз излязох навън — възрази Гиб — и събрах сухи подпалки от сърцевината на едно паднало дърво. Ще има съвсем малко пушек. Студено ни е и сме гладни.
— Не — каза Хол. — Скоро околността ще се разбуди. Ханът и конюшнята са изгорени. Няма никакъв помен от стопанката, която се криеше в килера, но открих гостилничаря, висящ на едно дърво. Скоро някой ще научи какво се е случило, а преди това да се случи, вече трябва да сме далеч от тук.
— Ще събудя таласъма и Куун — каза Гиб. — След това веднага можем да потегляме.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Бе уморителен ден. Не направиха никаква почивка. Придвижваха се колкото се можеше по-бързо. По пътя им се изпречи някакво жилище, което се наложи да заобиколят — колибата на дърваря. Не спряха дори да похапнат малко. Корнуол се бе притеснявал за момичето, но тя успяваше да върви с другите почти без усилия и оплаквания.
— Сигурно съжаляваш, че тръгна с нас — каза й Корнуол веднъж.
Но тя само поклати глава, без да каже нещо, запазвайки дъха си за по-неприятната работа, свързана с изкачването и спускането на хълмовете, които преминаваха, стараейки се да прекосяват по-откритите ридове.
Най-накрая, когато падна сумракът, те си дадоха почивка. Този път убежището им не беше някаква пещера, а сухото корито на едно малко поточе. Пролетното пълноводие на рекичката бе образувало на това място водопад и той бе издълбал тази хлътнатина, защитена от трите си страни с високи ридове. От така получената ниша имаше един-единствен проход — там откъдето поточето се отичаше.
С векове водата се бе стичала по ръба на твърдия варовик. Сега тя бе издълбала пръстта и мекия шист и бе достигнала до твърдия слой пясъчник. В средата на хлътнатината имаше малко езерце с вода, а наоколо го заобикаляше ивица сух пясъчник. Те запалиха огън близо до стената, където се стичаше поточето, защото там се образуваше козирка на височина няколко фута. Прегладняли, те лакомо поглъщаха храната си и затова почти не обелваха дума. Едва когато приключиха с нея, насядали край топлината на огъня, започнаха да си говорят.