— Напълно ли си сигурен — попита Корнуол Хол, — че това бе компанията на Бекет?
— Не бих могъл да зная със сигурност — отвърна му Хол. — Но кажи ми кой друг би могъл да бъде? Конете бяха подковани, а товарният трен не подкована конете си. Освен това, те преди всичко използват мулета. Сред онези, вчерашните нямаше мулета, а само коне. И кой друг, според теб, би извършил такова ужасяващо, безсмислено отмъщение върху невинни?
— Те може да не са знаели, че са невинни — каза Корнуол.
— Може и да не са — продължи Хол. — Искам просто да ти покажа, че на тях им е хрумнало да ги обвинят. Те вероятно са подложили на мъчения ханджията, но той не е бил в състояние да им каже нещо и затова са го обесили. Според мен, стопанката си е изгоряла с хана, докато си е седяла в килера.
Той погледна към Мери, която седеше срещу него от другата страна на огъня.
— Много съжалявам — каза той.
Тя вдигна ръка и прекара пръсти през косата си.
— Няма нужда — каза тя. — Аз жалея за тях така, както би трябвало да прави всяко човешко същество. Не е хубаво да умреш по такъв начин и затова аз изпитвам мъка. Но те двамата не означаваха нищо за мен. Нека да не прозвучи немилосърдно, но дори бих казала, че те заслужаваха това, което им се случи. Аз се страхувах от него. Нямаше нито един момент през цялото време, което прекарах в хана, в който да не съм се страхувала от него. А и жена му не беше цвете за мирисане. За нищо или по-скоро поради лошия си характер ме биеше с дърва, приготвени за огъня. Мога да ви покажа местата — все още са сини и черни.
— И защо тогава си останала? — попита Гиб.
— Защото нямаше къде другаде да отида. Но когато ме открихте на тавана, вече бях решила, че ще се махам от там. С първата утринна светлина щях да тръгна на път. Беше страхотен късмет, че попаднах на вас и че можем да пътуваме заедно.
— Значи казваш, че Бекет се е отправил на северозапад — попита Корнуол Хол. — А какво ще се случи, ако достигнем до Свещеника от Кулата и открием, че той и компанията му са някъде преди нас? Дори само да е минал и от там и вече да си е заминал, когато ние пристигнем, той ще е предупредил свещеника за нашето идване и може да не ни приемат особено благосклонно. Има вероятност да са решили направо там да ни сгащят.
— Марк — каза Хол. — Мисля, че няма защо да се опасяваме от това. Няколко мили по-нагоре по пътеката, където бе обесен ханджията има две разклонения. Лявото води към Свещеника от Кулата, а дясното към Опустошената Земя. Сигурен съм, че Бекет ще избере десния път. Може би трябваше да проследя следата им чак до там, но сметнах, че беше по-важно да се върна, за да можем веднага да потеглим на път.
— Опустошената Земя? — попита Мери, — Той отива към Опустошената Земя?
Хол кимна. Тя погледна всички насядали покрай нея.
— Вие също ли пътувате към Опустошената Земя?
— Защо питаш? — попита я Оливър.
— Защото може би, когато съм била малка съм дошла от там.
— Ти?
— Не знам със сигурност — каза тя. — Не си спомням. Бях толкова малка, че не си спомням нищо или почти нищо. Имам, разбира се, някакви спомени — за една голяма, просторна къща, разположена на върха на хълма, за хората, които би трябвало да са ми родители, за странни приятели в игрите. Но дали това бе в Опустошената Земя — не знам. Родителите ми — всъщност не родителите ми, а двойката, която ме взе и ме отгледа, ми казаха, че ме намерили, докато съм вървяла по пътеката, идваща от Опустошената Земя. Те живееха близо до нея. Бяха двама честни, но много бедни стари хора, които нямаха собствено дете. Те ме прибраха и ме отгледаха. Обичаха ме като истински родители.
Всички седяха мълчаливо и гледаха в нея. Накрая тя отново проговори.
— Те работеха много упорито, но не притежаваха почти нищо. Наоколо имаше малко съседи, а и те не живееха много наблизо. Къщата им бе много близо до Опустошената Земя, а това не е място, което хората предпочитат за живот. Не се чувстват удобно. Но нас този проблем никога не ни притесни. Всъщност, нямаше нищо, което да може да ни притесни. Отглеждахме малко жито и пшеница. Също и домати — имахме градина. Имаше много дървета, които да сечем. Имахме крава, но тя умря една зима от чума и повече нямаше откъде да намерим друга. Отглеждахме прасета. Баща ми — аз винаги така го наричах, въпреки, че не беше — от време на време убиваше мечки, сърни или някакви други животни, защото ни трябваха кожите им.
Разменяхме ги за малки прасенца — такива малки, сладки прасенца. Държахме ги в къщата, докато пораснат малко, защото се притеснявахме да не ги изядат вълците. Спомням си, когато баща ми се връщаше с по едно малко прасенце под мишница — носеше ги с мили.