— Но ти не си останала с тях — каза Корнуол. — Въпреки че каза, че си била щастлива, не си останала с тях.
— Миналата зима — каза тя — бе много сурова. Бе голям студ и падна много сняг. А те бяха стари. Стари и крехки. Хванаха някаква болест и умряха. Направих, каквото можах, но и то бе малко. Първо умря тя, а на следващия ден и той. Направих огън върху земята, за да мога да им изкопая гроб — на двамата заедно. Стана много плитък — прекалено плитък, защото земята бе много замръзнала. След това не можех да остана. Вие разбирате, нали? Нямаше начин да остана.
Корнуол кимна.
— И затова ли отиде в хана?
— Точно така — каза тя. — Те се зарадваха, че можеха да ме имат на разположение, въпреки че с държанието си никога не го показаха. Бях млада, силна, с желание за работа. Но така или иначе си ме биеха.
— Ще можеш да си починеш, когато достигнем до Кулата — каза Корнуол. — Ще можеш да решиш какво точно искаш да правиш. Знае ли някой какво точно представлява това място?
— Не много — обади се Хол. — Някакъв стар, защитен пост, построен срещу Опустошената Земя, но вече изоставен. Някога е бил военен, но вече не е. Там живее единствено свещеникът. Никой не знае защо той все още е там и какво прави, след като никой няма нужда от него. Има и малко прислуга. Една-две ферми. Това е.
— Вие не ми отговорихте на въпроса дали отивате към Опустошената Земя — каза Мери.
— Някои от нас да — отговори и Корнуол. — Аз отивам. Предполагам, че и Оливър идва също. Няма как да го спра. Ако знаех как, бих го направил.
— Аз започнах всичко — каза Оливър. — Аз ще го завърша.
— На какво разстояние е? — попита Гиб. — Колко ни остава до Кулата?.
— Три дни — отговори Хол. — След три дни ще сме там.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Свещеникът от Кулата бе стар човек. Не толкова стар, колкото бе отшелникът, мислеше си Гиб, но все пак стар. Дрехите, които носеше, някога бляскави и ушити от златен плат и най-скъпо сребро, сега бяха износени и кърпени след дългогодишната им употреба. Но когато човек погледнеше мъжа, облякъл тези дрехи, той забравяше, че те са износени и проядени от молци. Той бе обгърнат от едно дълбоко състрадание, но също така и от някаква сила, някакво усещане за безпощадност — свещеник-воин, прекарал годините си в спокойствие и отдал се на църквата. Лицето му бе слабо, почти като на скелет, но стига малко да надебелиш тези бузи и да разшириш този заострен нос, би могъл да откриеш правилните, сурови черти на един боец. Главата му бе покрита с тънки, бели косми, толкова редки, че изглеждаше сякаш от само себе си те се надигаха и се носеха от острия вятър, промъкващ се през пукнатините и цепнатините на тази срутена от годините кула. Огънят, запален в камината почти не можеше да се пребори със студа. Стаята бе оскъдно мебелирана — грубо одялана маса, зад която върху разнебитен стол седеше свещеникът, някакво незначително легло, разположено в единия ъгъл и маса за ядене, поставена на дървено магаре, от двете страни, на която имаше по една пейка. Студеният, каменен под не бе покрит с килим. Няколко импровизирани лавици държаха две дузини книги, а под тях, натрупани на куп, се виждаха няколко свитъка, проядени от мишките. Свещеникът вдигна от масата книгата, подвързана с кожа, разтвори я и бавно прелисти страниците й. След това я затвори и я постави обратно на масата. Обърна се към Гиб.
— Значи казваш, че моят брат в Христа почина в мир? — попита го той.
— Той знаеше, че умира — каза Гиб. — Не се страхуваше. Беше много крехък, защото бе много стар.
— Да, стар — каза свещеникът. — Помня го от времето, когато бях още момче. По онова време той вече бе голям. Мисля, че бе на около тридесет, въпреки че не мога да си спомня със сигурност, дори и някога да съм знаел. Може би никога не съм знаел. Дори тогава той следваше пътищата Господни. Аз самият на неговите години бях военен — капитан на гарнизона, който се намираше именно тук, на това място и наблюдавах ордите на Опустошената Земя. След дългогодишен мир гарнизонът бе изтеглен от тук и аз, вече в моята старост, избрах да стана Божий човек. Значи казвате, че старият ми приятел много бил обичан от хората?
— Нямаше някой, който да го познава и да не го обича — каза Гиб. — Той беше приятел с всички — с Хората от Блатото, с Хората от Хълма, с джуджетата.
— А пък никой от вас — каза свещеникът — не споделяше неговата вяра. Може би дори никаква вяра.
— Това, ваше светейшество, е напълно вярно. Ние нямаме никаква вяра. Ако разбира се разбирам правилно, какво разбирате под вяра.