— Не съществува никакъв начин да разберем защо той си е мислил така, освен ако той не е дал някакви пояснения, които да обясняват как той е научил езика.
— Той не обяснява нищо — отговори Корнуол. — Аз просто му повярвах, тръгнах на вяра.
— Не би трябвало да е така. — каза свещеникът. — Когато размислиш, ще видиш, че това не е достатъчно основателна причина.
— Тя е достатъчно основателна за мен. Но може би не и за другите.
— Тя е достатъчно основателна и за мен — каза Оливър. — Поне, лично за мен, е като едно извинение. Не можех да прекарам целия си живот като таванен таласъм. Така мисля сега, когато погледна назад. Просто отивах на никъде.
— Сигурно си прав — каза Корнуол. — Мога да те разбера, Оливър. Има нещо в университета, което ти влиза в кръвта. Това не е място от света, граничи с илюзията. А това не е напълно нормално. Търсенето на знания, се превръща в цел, която не носи никаква връзка с реалността. Притеснявам се за Гиб и Хол. Бих могъл да взема със себе си брадвичката.
— Ти мислиш така — каза му Гиб, защото не познаваше отшелника. Той направи толкова много за нас, а ние почти нищо за него. Когато погледнехме нагоре към скалата, където се намираше пещерата му, знаехме, че той е там и че в нашия свят всичко си върви нормално. Не мога да обясня, защо бе така, но бе така. Аз бях с него през последните часове от живота му. Аз го покрих с одеялото, за да го защитя от света, когато животът го напусна. Аз построих стена от камъни, за да го предпазя от вълците. Има още едно нещо, което трябва да направя за него. Никой друг не може да го изпълни, нали разбирате. Аз трябва да го свърша. Той ми се довери и аз трябва да изпълня всичко до края.
Свещеникът се размърда притеснено.
— Виждам — каза той, — че не мога да направя нищо, за да ви спра. Вие просто искате по най-ужасяващ начин да премачкат главите ви. А ако се наложи само това да изтърпите, знайте, че е било милостиво. Само не мога да разбера защо и това мило дете, Мери, трябва също да настоява.
— Ваша Милост — каза Мери, — вие не разбирате, защото не съм ви разказала нищо. Когато бях съвсем малка, дойдох сама по пътеката и една стара двойка ме прибраха и отгледаха. Вече разказах това на другите, но не им казах колко много съм се чудила от къде ли съм дошла, защото пътеката, нали разбирате, тя идваше от Опустошената Земя.
— Не е възможно да си мислите — слисано каза свещеникът, — че идвате от Опустошената Земя. В тези приказки няма никакъв смисъл.
— Понякога — каза Мери — имам някакви спомени — някаква стара къща, построена на хълма и особени приятели в игрите, които трябва да разпозная, но не мога. Нямам представа какви бяха те.
— Няма нужда и да знаеш — каза свещеникът.
— На мен пък ми се струва, ваша милост, че трябва да знам. И ако не го открия сега, никога повече няма да мога.
— Оставете я да дойде и тя — каза Снивли. — Престанете да й вадите душата. Тя ще пътува с благочестива компания и има пълното право да дойде. Може би дори повече, отколкото ние.
— А ти, Снивли — каза Хол, опитвайки се да говори весело — предполагам, че ще ти е много мъчно за дома?
Снивли изсумтя.
— Не можех да спя през нощта. Мислех си за работата, в която и аз имам пръст и за това колко безпогрешно съдбата ме бе ръководила да взема участие в нея. Аз изковах меча, който сега ученият носи. Съдбата е предопределила това да се случи. Защо иначе ще сме намерили една жила от толкова чиста руда? Защо тя се намираше именно там, при другата нискокачествена? Намирала се е там с определена цел, защото нищо не се случва без цел! Просто не мога да си изкарам от ума мисълта, че именно мечът е бил тази цел.
— Ако е било така — каза Корнуол, — не е било измислено както трябва. Аз не би трябвало да нося такъв меч. Аз не съм мечоносец.
— Но ти се справи прекрасно онази нощ в конюшнята. — каза Хол.
— За какво говорите? — попита свещеникът. — Каква е тази конюшня? Имали сте кавга в някаква конюшня?
— Не ви казахме — каза Корнуол, — защото чувствахме, че не трябва. Страхувам се, че сме се спречкали много жестоко с един човек. Казва се Лоурънс Бекет. Може би сте чувал за него.