— Наистина съм чувал — каза свещеникът с гримаса. — Ако бяхте седнали, помислили, планирали и наистина ангажирали ума си да си изберете подходящ враг, то нямаше да намерите по-добър от Лоурънс Бекет. Никога не съм го срещал, но репутацията му го предшества. Той е едно безмилостно чудовище. Ако пътищата ви са се препречили с него, май че е по-добре да се отправите към Опустошената Земя.
— Но и той отива натам — каза Гиб.
Свещеникът моментално се изправи от стола си.
— Но вие не ми казахте това. Защо не ми казахте?
— Сещам се за една причина — каза Корнуол, — а тя е, че Бекет принадлежи към Инквизицията.
— И вие вероятно си мислехте, че след като е така, то всеки, принадлежащ към Светата Майка Църквата, го цени високо? — попита свещеникът.
— Предполагам, че именно така си мислехме — каза Корнуол.
— В Църквата има много и различни хора — каза свещеникът. — Там няма място за толкова свети люде, какъвто бе наскоро оплаканият от нас отшелник, нито пък, казвам го с радост, за хора от типа на разни мошеници. За съжаление Църквата е много огромна и широко разпространена, за да можем да я наблюдаваме, както ни се иска. Има хора, без които Църквата ще се чувства много по-добре. Един от главните измежду тях е Бекет. Той използва прикритието на Инквизицията, за да изпълнява своите кървави цели. Той е обърнал нещата повече откъм политическата, отколкото откъм църковната страна. И казвате, че сега той се бил отправил към Опустошената земя?
— Поне така мислим — каза Хол.
— Напоследък животът бе толкова мирен и спокоен — каза свещеникът. — Преди години военната сила напусна този пост, защото изглеждаше, че повече няма нужда от него. С десетилетия нямахме никакви проблеми, нямахме проблеми и след като войниците си тръгнаха. Но сега вече не знам. Сега се опасявам от най-страшното. На Братството му трябва само една искра, за да избухне и може би именно Бекет ще бъде тази искра. Приемете го като заповед — сега не е най-подходящият момент да пътувате из Опустошената Земя.
— Така или иначе, ние отиваме — каза Гиб.
— Така и предполагах — каза свещеникът. — Вие сте толкова твърдоглави, че е напълно безсмислено някой да си хаби приказките, за да ви убеждава. Ако бях с няколко години по-млад и аз бих се присъединил към вас, за да ви пазя от глупости. Но тъй като годините и работата ми ме спират, аз ще направя всичко, което е по силите ми, да ви помогна. Не подобава да ви оставя да посрещнете смъртта си. Ще ви осигуря коне и всичко, от което имате нужда.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Носовете на Оливър и Снивли бяха изкълчени. Падна им се голямата несправедливост да бъдат жертви на безжалостна дискриминация. Трябваше да делят един и същи кон.
— Погледни ме! — каза Хол. — И аз деля моя с Куун.
— Но Куун е твоят любимец — каза Оливър.
— Не, не е — каза Хол. — Той е мой приятел. Ние двамата си имаме едно общо дърво, в което си живеем у дома. Живеем си заедно. Всичко поделяме и то по равно.
— Ти го качваш на коня, само когато преминаваме река, за да не се намокри. Той не язди с теб през цялото време — каза Снивли. — Та той дори и не обича да язди.
— Конят се пада толкова на мене, колкото и на него — каза Хол.
— Не ми се струва — каза Гиб — конят да споделя това твое мнение. Изглежда много плашлив. Никога не е бил язден от куун.
Те бяха пресекли речния брод — онзи стар, исторически брод, който някога бил охраняван от кулата. Когато пресякоха реката промениха мнението си за кулата и стената, която я ограждаше. Сега те изглеждаха немощни, разпуснати, вече не пазещи нищо и цялата им внушителност си бе отишла с тях. Представляваха просто едни натрупали се с годините руини, останки от отминалото време, когато са били стабилна опора, противопоставяща се на нашествията на Опустошената Земя. Тук и там по стените растяха дървета, а масивните стени на кулата бяха омекотени от увиващите се лози, намерили опора в зидарията.
Дребни фигурки, които бе невъзможно да бъдат разпознати от тази далечина, се бяха събрали върху част от порутената стена. В ръце държаха кибритени клечки, които размахваха, в знак на поздрав.
— Все още имаш време да се върнеш и да прекосиш обратно реката — каза Корнуол на Мери. — Това място не е за теб. Може би ни предстоят тежки дни.
Тя упорито поклати глава.
— Какво според теб ще правя, ако се върна обратно там? Ще трябва пак да стана слугиня за всичко. Никога няма да стане.
Корнуол завъртя коня си обратно и с тежка походка бавно продължи по пътеката, която извиваше покрай ниското хълмче, което се издигаше до реката. Характерът на земята се промени веднага. На юг от реката се простираха гъсти гори и масивни скали, изрязани от дълбоки долини. А тук имаше ниски хълмчета и гората, доколкото все още я имаше, не бе чак толкова гъста. Горички от дървета се простираха върху много акри земя, но също така тук и там имаше и много оголени пространства. Ако хвърлеше поглед на изток, Корнуол щеше да види, че и там някои скални участъци, в северозападната си част са оголени.