Уплашена, Мери се изправи на крака, а след нея и Корнуол, който с рязкото си движение обърна тенджерката с житен хляб. Конете, завързани на колчета, забита в земята, цвилеха от ужас. Снивли се опита да извика, но гласът му не представляваше нищо повече от някакъв писък.
— Черният Тръбач — пищеше той и продължаваше да го повтаря. — Черният Тръбач, Черният Тръбач, Черният Тръбач.
Нещо кръгло и мокро се приближаваше с търкаляне по стръмния склон, който се спускаше над лагера им. То се търкаляше и подскачаше. И при всеки подскок, при допира си със земята издаваше странен, думкащ звук. Претърколи се, спря и остана точно до огъня им, обърнато към тях. Устата му бе извита в злобна усмивка.
Това беше една намръщена човешка глава.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
На следващия ден, следобяд, намериха мястото, от където бе дошла ужасяващата човешка глава. Те я бяха погребали с малка, церемония и набързо промърморена молитва. Сега тя лежеше под един огромен гранитен камък, намиращ се на мястото на първия им лагер, като над нея бе забит един грубо направен кръст, за да показва къде е нейното вечно отредено за почивка място. Оливър протестираше срещу издигането на кръста.
— Те ни оставиха на мира — каза той. — Защо ни трябва да ги обиждаме? Вашите две глупави, кръстосани пръчки са анатема за тях.
Но Корнуол беше твърд.
— Кръстът не е обида — каза той. — Освен това какво би казал за тая идея да ни замерят с човешки глави? Те не ни оставят на мира. Тази глава е принадлежала на човек и той почти със сигурност е бил християнин. Ние дължим на притежателя на главата поне една молитва и един кръст. Затова ще му ги дадем и двете.
— Значи ти мислиш — попита Гиб, — че това е един от хората на Бекет?
— Възможно е — каза Корнуол. — Откакто бяхме в хана, не сме чували нищо за Бекет. Все още не знаем, дали е пресякъл границата, но ако има някой човек тук, то той би могъл да бъде и от хората на Бекет. Може да е изостанал от другите или пък да е излязъл да се пошляе и да е попаднал на някого, който не си пада много по хората.
— Ти много опростяваш нещата — каза Снивли. — Няма нито един в Опустошената Земя, който дори малко да обича хората.
— Да, но като изключиш факта, че ни хвърлиха една глава, нищо друго не са ни направили.
— Дай им време — каза Снивли.
— Трябва да се съгласиш също — каза Оливър, — че ти си единственият човек измежду нас. Те нас може да не ни уважават, но теб.
— Но все пак остава Мери — каза Хол.
— Да, Мери, но тя със сигурност като дете е живяла тук, а освен това с нея е свързана историята за онзи изоставен рог от еднорог, забит в онова дърво.
— Ние не дойдохме като нашественици — каза Гиб. — Ние сме група безвредни странници. Нямат никакви причини да се страхуват от нас.
— Не страхът, а омразата, натрупана от незапомнени векове е проблемът — каза Снивли. — Омразата, която е толкова дълбоко вкоренена.
Корнуол заспа. Всеки път, когато се унасяше, го нападаше един и същ, повтарящ се сън, който никога не свършваше. В него той виждаше отново главата или по-точно нещо изопачено на нея, някаква нейна странна карикатура, нереална, но излъчваща собствен, страшен ужас. Треперещ под одеялото си и облян в пот, той се събуди от уплаха. След това точно когато се отърси от страха и отново се унесе, пред него се появи главата, този път неизкривена от съня, а както я помнеше от действителността. Тя беше до огъня, толкова близо до него, че малките, подскачащи искри, идващи от горящите дърва, озаряваха космите на косата и брадата й. Косата щеше да се запали и да цвърти, трепкайки, превръщайки се на малки топчици от стопен, изгорял материал в края на всеки кичур. Очите бяха отворени и втренчени и приличаха повече на мрамор, отколкото на очи. Устата и лицето бяха така изкривени, като че ли някой бе хванал главата с две много силни ръце и я бе завъртял на една страна. Оголените зъби блещукаха на светлината на лагерния огън. От ъгълчето на изкривената уста се стичаше слюнка, засъхнала по брадичката.
Едва към сутринта, уморен, той заспа такъв дълбок сън, че кошмарите за главата не можеха да се върнат, за да му се подиграват. Когато Оливър го събуди, закуската вече бе готова. Той я изяде, като през цялото време с мъка се опитваше да не поглежда към кръста, който наклонен на една страна бе забит над гранитния камък. Говореха малко помежду си. Когато привършиха закуската, веднага оседлаха конете и се отдалечиха колкото се може по-бързо.
Пътеката, която следваха си остана такава, без да се разшири и да започне да прилича на широк път. Теренът ставаше все по-суров и по-див, пейзажът като че ли обитаван от духове, изпълнен с дълбоки дефилета и клисури, в долната част, на които пътеката се промъкваше през тесните, заобиколени от скали долини и след това, виеща се, се изкачваше покрай огромните борове и високите отвесни скали, за да достигне до горната част на хълма и след това да се гмурне в следващата клисура. По тези места всеки вървеше тихо, без да обелва дума и да нарушава тишината. А когато се случеше някой да каже нещо, той така го прошепваше, че не се знаеше дали това, от което се страхува е собственият му глас или звукът, който предизвиква някой, спотайващ се наоколо. Нямаше никакви жилища, никакви сечища, никакъв знак, който да показва, че дори някога някой е живял тук, в тази твърдина.