По взаимно неизговорено съгласие не спряха никъде за обяд.
В ранния следобед Хол пришпори коня си и се присъедини към Корнуол, който водеше редицата.
— Погледни ей там — каза Хол, сочейки напред към тясната ивица небе, разкриваща се измежду масивните дървета, растящи и от двете страни гъсто едно до друго. Корнуол погледна.
— Не виждам нищо, освен едно две петънца, но те сигурно са прелитащи птици.
— Наблюдавах ги — каза Хол. — Приближават се. Много са — лешояди. Като че ли нещо е умряло.
— Може би някоя крава.
— Тук няма крави. Няма никакви ферми.
— Тогава сигурно е сърна. Или пък лос.
— Трябва да е по-голямо от сърна — каза Хол, — по-голямо от един единствен лос. След като има толкова много лешояди, трябва да има и много мърша.
Корнуол дръпна юздите на коня.
— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той.
— Главата — поясни Хол. — Трябва да е дошла от някъде. Пътеката ни води към друга котловина — чудесно място за засада. Ако някой е ограден там, няма накъде да избяга.
— Но ние сме почти сигурни, че Бекет не е дошъл по този път — каза Корнуол. — Той не е преминал през кулата. Досега не сме видели никакъв знак от него. Никакви отпечатъци. Никакви стари огньове. Ако е имало засада.
— Не мога да ви кажа нищо със сигурност — прекъсна го Хол, — но това, което знам, е, че там има лешояди, при това твърде много.
Оливър и Снивли се приближиха към Хол.
— Какво става? — попита Оливър. — Да не би нещо да не е наред?
— Лешоядите — каза Хол.
— Не виждам никакви лешояди.
— Погледни малките петънца в небето.
— Както и да е — каза Корнуол. — Те са там — добре. Значи има някаква мърша. Снивли, искам да си поговоря с теб. Предишната вечер, преди да ни подхвърлят главата имаше едно тръбене.
— Черният тръбач — каза Снивли. — Аз ти казах, че това е той.
— Да, сега си спомням, че ми каза. Но междувременно се случиха толкова други неща. Кой в действителност е Черният Тръбач?
— Никой не знае — отговори Снивли, малко потреперващ. — Никой не го е виждал. Само го е чувал. Не много често. Понякога изчезва с години. Той е предвестник на лоша поличба. Тръби само когато ще се случи нещо лошо.
— Престани с твоите гатанки. Говори по същество — какво представлява това лошо нещо, което ще се случи?
— Например, идването главата — каза Хол.
— Не главата — каза Снивли. — Нещо по-лошо от това.
— Нещо лошо, а на кого ще се случи?
— Не знам — отговори Снивли. — Никой никога не знае.
— Имаше нещо в това тръбене — каза Оливър, — което ми звучеше ужасно познато. Тогава се опитах да си спомня, но не можах. То беше толкова ужасяващо, а и аз толкова се бях изплашил. Но днес, докато яздех, си спомних. Само от части, разбира се — една-две фрази. Това бе част от една древна песен. Бях я открил в един стар свитък в Уалузинг. Там бяха представени няколко куплета от нея. Общо взето в нея се казваше, че тя е от преди сто века. Вероятно е една от най-древните песни на Земята. Нямам представа откъде човекът, който бе написал този свитък, знаеше това.
Корнуол изсумтя и подкара коня си напред. Хол го последва. Пътеката рязко се спускаше надолу и като че ли потъваше в самата земя, заобиколена отвсякъде с огромните стени на назъбените скали. Малки струйки влага се процеждаха по повърхността на скалите, където несигурно се придържаха коренчетата на хилави папрати и мъхове. От скалистите процепи се простираха кедрови дървета. Всеки момент те можеха да се сгромолясат на земята. Колкото повече навлизаха в клисурата, толкова по-мрачна ставаше тя.
Между скалните стени подухваше вятър, получил се благодарение на някаква атмосферна приумица. Заедно с него се промъкваше и някаква воня, носеща се като лек полъх — сладникава, зеленикава, водеща до прилошаване. Воня, която засядаше в гърлото, която гноясваше в червата и те караше да се чувстваш зле.