— Бях прав — каза Хол. — Тук наоколо има смърт.
Пътеката пред тях се извиваше в остър завой и когато те го преминаха, клисурата достигна до своя край. Разкри се скален амфитеатър — кръг, заобиколен от всякъде с високи, отвесни скали. Пред тях и над тях се чуваше ужасният шум на движещи се крила. Ятото от огромни, черни птици се хранеше. Няколко от грозните птици, прекалено бавни в пируването, по много странен начин ядно подскачаха от крак на крак.
Вонята се надигна и ги удари право в лицето.
— Мили Боже! — възкликна Корнуол, запушвайки с ръка устата си, при вида на гледката, която се разкри върху брега от камъчета, разположен до малкия, поток, който пресичаше амфитеатъра.
Отвъд размекнатата маса, разкъсана плът и издадени кости, които почти нямаха прилика с човек, се намираха други безформени трупове — някои от тях на подути коне, изпружили копитата си, другите приличаха на хора или поне някога са били такива. По тревата имаше оглозгани черепи, разкъсани гръдни кошове, разкриващи ребрата на труповете, мекото коремче, изтръгнато, за да се улесни яденето. Остатъци от дрехите, закачили се за бодливите клони на нискостеблените храсти, се полюшваха от вятъра.
Някакво копие стоеше застинало, забито дълбоко в земята.
Слабото слънце блещукаше по нападалите щитове и мечове.
Между разкъсаните мъртви хора и уядените коне имаше и някакви други същества, покрити с черни пера, с огромни кучешки зъби, замръзнали завинаги в усмивка, с къси, обрасли опашки, големи, едри рамена, тънък кръст, огромни ръце (ръце, а не лапи), въоръжени с извити нокти.
— Насам — каза Гиб. — Това е пътят, по който е дошъл Бекет.
В самия край на амфитеатъра имаше път (не пътека, каквато те следваха, а утъпкан път), който се извиваше покрай стените от скали, заобикалящ чашоподобната купа, в която те сега се намираха. Пътят продължаваше до крайната част на купата и от там преминаваше в следващата клисура, намираща се между хълмовете.
Корнуол се надигна на стремената си и погледна назад. Другите от групата яздеха конете си бавно, лицата им бяха побелели от ужас.
— Няма нищо, което да можем да направим — каза Гиб. — По-добре ще е, ако продължим да яздим.
— Поне една християнска дума — каза Корнуол. — Нещо, което да им помогне да побързат напред по пътя си, да им даде мир.
— Няма думи — каза остро Гиб, — които сега да можем да кажем за тях. Няма мир. Поне тук няма такъв.
Корнуол кимна, подкара коня си в тръст и се отправи към пътя. Другите го последваха. От двете им страни се чуваше пляскането на крилата на лешоядите, обезпокоени в своя пир. Някаква лисица, влачейки опашка, пресече пътеката. Всякакви малки животинчета се шмугваха пред тях.
Когато достигнаха до пътя, клането бе останало зад тях. Там нямаше никакви трупове. Ято малки, сиви птици чикчирикайки подскачаха от клон на клон из малкия гъсталак. Зад тях огромните черни птици отново се разполагаха на полесражението.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Когато достигнаха до горната част на планинския хребет, който обикаляше около чашоподобния амфитеатър, където откриха останките от битката, видяха един мъж, който ги очакваше. Бе напълно ясно, че той очакваше именно тях. Беше се разположил удобно между корените на едно огромно дъбово дърво, облегнал гръб на ствола му. Наблюдаваше ги с интерес, докато се изкачваха по пътя. До дървото имаше някакво странно съоръжение, боядисано в червено и бяло. То се държеше на две колела и като че ли пазеше равновесие без какъвто и да било проблем. Колелата му бяха много особени, защото рамките им не бяха направени нито от дърво, нито от желязо, а от някаква много странна черна субстанция. Те не бяха плоски, каквито бяха обикновенните рамки, а някак си заоблени. Имаше твърде много спици и те също не бяха направени от дърво, а от някакви много заоблени, тънки ивици от нещо, което приличаше на блестящ метал. Всеки, който бе наред с ума си знаеше, че толкова тънки и лесно чупливи спици не могат да бъдат издържливи.
Когато го приближиха, мъжът се изправи, изчисти седалището си и изтупа насъбралите се листа и мръсотия, които бяха полепнали по бричовете му от седенето на земята. Те бяха бели и му пасваха добре. Носеше риза от някакъв червен материал, а над нея жилетка също от бял плат. Ботушите му бяха изкусно направени.
— Значи се справихте — каза той. — Не бях сигурен, че ще можете.
Корнуол посочи назад с глава.
— Там долу ли имате предвид?
— Точно така — каза мъжът. — Цялата страна е на крак. Случи се точно преди два дни. Трябва да сте доволни, че избегнахте примката.
— Нямаме никаква представа за това — каза Корнуол. — Идваме от Кулата. Хората там долу са минали по друг път.