— Спомням си Великана Човекоядец — каза Мери — и как хвърлях разни неща в неговата бърлога. Нямам спомени дали някога съм го виждала, въпреки че е много вероятно. Много често си мислех за него и дори понякога се чудех дали изобщо съществува. Хората казваха, че го има, но аз никога не го бях виждала и нямаше как да зная.
— Великанът Човекоядец наистина съществува — каза магьосницата. Ho аз все забравям. Толкова се зарадвах, че пак те виждам, скъпа моя, че май се проявих много нелюбезно. Оставих ви да стоите тук и не ви поканих вътре да изпиете по един чай. Дори не отправих нито една дума, с която да приветствам този млад момък, който те съпровожда. Въпреки че нямам представа кой сте — каза тя, обръщайки се към Корнуол, — дочух прекрасни истории за вас и за членовете на вашата компания. Както виждам, — обърна се тя пак към Мери, — не носиш със себе си рога от еднорог. Само не ми казвай, че си го загубила.
— Не, не съм — отговори Мери. — Много е неудобен за носене, а пък и изглежда като голямо самохвалство да го нося непрекъснато с мене, затова го оставих при другите, които ни чакат на моста.
— Е, така е добре — каза магьосницата. — Ще го разгледам по-късно. От момента, в който чух за него, много искам да го разгледам. Ще ми го покажеш; нали?
— Разбира се — каза Мери.
Старата жена се изкикоти.
— Никога не съм виждала рог от еднорог — каза тя. — И колкото и да изглежда странно, дори не съм виждала и еднорог. Тези същества са много редки, дори тук, по тази земя. Но нека сега да влезем и да изпием по чаша чай. Струва ми се, че ще трябва да сме само ние тримата. Би било много по-удобно и уютно, ако сме само ние тримата. Ще изпратя кошница със сладки и на другите, които са долу до моста. Приготвила съм сладките, които ти страшно много обичаше — със семена в тях.
Тя отвори по-широко вратата и направи с ръка движение, с което ги подканваше да влязат. Антрето беше мрачно и усойно.
Мери спря.
— Не е същото като някога — каза тя. — Не е такова, каквото си го спомням. Някога тази къща бе пълна със светлина и смях.
— Това е само в твоето въображение — каза остро магьосницата. — Ти винаги си имала богато въображение. Именно ти беше тази, която измисляше игрите и ги осъществяваше с онзи глупав трол, живеещ под моста и онази брауни — Фидълфингърс.
С притока на спомените тя започна да кряка.
— Можехте да си говорите за какво ли не. Те мразеха да правят топки от кал, но ги правеха заради теб. Те ужасно се страхуваха от Великана Човекоядец, но когато хвърляше камъни в бърлогата му и те идваха с теб и също хвърляха. Ти казваш, че аз съм магьосница, защото имам гърбица, куцукам заради артрита си и имам дълъг, крив нос, но и ти, скъпа моя, също си магьосница, при това по-добра от мен.
— Я се спрете — каза Корнуол, вече поставил ръка на меча си. — Дамата не е магьосница.
Старата жена протегна кокалестата си ръка и внимателно я постави на рамото му.
— Това е комплимент за нея, сър. Няма нищо по-хубаво от това да кажеш на една жена, че е магьосница.
Корнуол си измърмори нещо и отдръпна рамото си от ръката й.
— Внимавайте какво говорите — каза той.
Тя им се усмихна със стърчащите си зъби и ги въведе от тъмното, усойно и мухлясало антре в някаква малка стая. Подът и бе покрит със стар и избелял килим. Срещу стената имаше малка камина, почерняла от пушека на многобройните огньове, палени в нея. Слънцето проникваше през големите прозорци и осветяваше оскъдността на това място. Редица от натрупани домашни растения бяха поставени върху тесния шкаф, намиращ се под перваза на прозореца. В центъра на стаята имаше прекрасно гравирана маса, покрита с покривка, а върху нея имаше сребърен сервиз.
Тя им посочи столовете, на които да се разположат, след това седна пред димящия чайник. Докато взимаше едната чаша, тя каза:
— Сега ще можем да си поговорим за много неща — за някогашните дни, за това как нещата са се променили, а също така и защо вие сте дошли до тук и какво търсите.