— Това, за което аз искам да си говорим — каза Мери, си моите родители. Не знам нищо за тях. Искам да знам кои са били те, защо са били тук и какво им се е случило.
— Те бяха добри хора — каза магьосницата, — но бяха също така и много, много особени. Не бяха като другите. Не пъхаха носа си в работата на обитателите на Опустошената Земя. У тях нямаше никаква злоба, нищо лошо, а напротив — само голямо разбиране и съчувствие. Можеха да разговарят с всеки срещнат. И въпросите, които щяха да му зададат — о, въпросите, които щяха да му зададат. Често се чудех какво търсят тук, защото като че ли нямаха никаква работа. Те ми отговаряха, че са дошли на почивка, което според мен беше много странно за толкова изтънчени хора като тях. Беше невероятно да са дошли на място като това, само заради едната почивка. Но ако действително бяха дошли за това, останаха твърде дълго — почти една година. Не правеха нищо, а само обикаляха наоколо и се държаха любезно с всеки, когото срещнеха. Спомням си деня, когато дойдоха по пътя, минаха по моста — те двамата и ти, скъпа моя, едва пристъпваща, помежду им. Всеки от тях те държеше за едната ръка и изглеждаше, като че ли ти имаше нужда от тази помощ. Това бе привидно, защото в действителност ти никога не си се нуждаела от някаква помощ — и тогава, и след това. Можеш ли да си представиш увереността и невинността им — две човешки същества, крачещи спокойно из Опустошената Земя и тяхното дете, едва пристъпващо между тях. Те си вървяха така, като че ли бяха излязли на разходка през априлски следобед. Ако по цялата тази земя имаше някой, който да ги нарани по какъвто и да било начин, той щеше да бъде толкова шокиран от тяхното невинно, доверчиво високомерие, че щеше да възпре ръката си и да не им направи нищо. Спомням си, когато дойдоха до тази къща и почукаха на вратата, попитаха ме дали могат да останат тук при мен и аз, тъй като съм много добро по сърце същество, което много трудно отказва на някого…
— Ти знаеш — каза Мери на магьосницата, — че според мен ни лъжеш. Не вярвам, че това е твоята къща. Дори не мисля, че моите родители са били твои гости. Мисля, че нито една твоя дума не е истина и затова няма нужда да продължаваш.
— Но скъпа — каза магьосницата, — това е чистата истина. Защо ми трябва да ви лъжа?
— Нека да не спорим — каза Корнуол. — Истина или не нека да привършваме с нея. Какво се случи с тях накрая?
— Тръгнаха към Поразената Равнина — продължи магьосницата. — Нямам представа защо го направиха. Никога не ми казваха нищо. Разбира се бяха много любезни, но никога не ми казваха нищо. Оставиха ми детето си и потеглиха към Поразената Равнина. От тогава не съм чувала нищо за тях.
— И това се случи, когато ти заведе Мери в Граничната Земя, ако разбира се това си била ти?
— Това са гадни слухове. Аз просто се притеснявах да я оставя тук, с мен.
— За какви слухове говориш?
— Не мога да си спомня точно сега.
— Ето, виждаш ли — обади се Мери. — Тя лъже.
— Разбира се, че го прави — каза Корнуол, — но ние не знаем до каква степен. Дали малко или много, дали за всичко или само за част от всичко.
— Много ми е мъчно — каза магьосницата, — че се налага да седя до собствената ми маса за чай и да поднасям чай на гости, които се съмняват в честната ми дума.
— А те оставиха ли някакви книжа? — попита Мери. — Някакви писма? Изобщо нещо?
— Странно е, че питаш — каза магьосницата. — Имаше и един друг човек, който също ме попита. Един мъж, чието име е Джоунс. Казах му, че не знам за нищо. Не че съм и търсила, аз не шпионирам. Може да ме наричате както си искате, но аз не шпионирам. Казах му, че евентуално може да открие нещо, което аз да не знам, на втория етаж. Както съм саката, не мога да се изкача до там. Знам, че си мислите, че магьосниците могат до използват вълшебни пръчици, за да отидат, където си поискат. Но вие хората не разбирате. Ние си имаме определени правила.
— Джоунс разгледа ли горе?
— Да, разгледа. Каза ми, че не е открил нищо, въпреки че очите му са едни такива хитри и човек не знае дали винаги казват истината. Спомням си, че го попитах.
Предната врата се отвори и нечии крака затрополиха по пода. В стаята влетя Гиб, който се подхлъзна в опита си да спре.
— Марк — обърна се той сам Корнуол. — Имаме големи неприятности. Бекет се появи.
Корнуол рязко се изправи на краката си.
— Бекет! А нещо за Адските Хрътки?
— Успял е да избяга от тях — каза Гиб.
— Но това е невъзможно — каза Корнуол. — Как е могъл да им избяга? Къде е сега?
— Там долу, до моста — каза Гиб. — Дойде при нас, тичайки, гол като голишарче. Бромли му даде някаква кърпа.
Вратата се трясна. Чуха се стъпки, идващи от антрето. Оказа се Снивли, задъхан от тичането.