— Това е трик — извика той. — Не можем да му позволим да остане повече тук. Адските Хрътки са му позволили да избяга. Сега те ще кажат, че сме го приютили и ще започнат да обикалят наоколо.
— Пфу — каза магьосницата. — Тези състрадателни, малки кученца. Сега ще си взема метлата. Няма някакви си Адски Хрътки да си правят майтап с мен! Може да са злобни, но гледай само какви ще станат след един хубав пердах.
— Не можем да им го върнем — каза Корнуол — след всичко, което видяхме миналата нощ. Той има право да иска закрила от нас. В края на краищата, той е Християнин, въпреки че е малко подъл.
Корнуол се забърза надолу по хълма, а другите го последваха.
Отвън, по хълма към къщата се изкачваше пъстра процесия. Начело беше Бекет, увит през средата с някаква кърпа. След него вървеше Хол, който от тетивата на лъка си бе направил клуп и го бе поставил около врата на Бекет. Той държеше лъка си и го бе извил така, че да стяга добре кордата около врата му. Зад него вървеше Оливър и голяма група от троли, джуджета, браунита и феи.
Хол посочи с палец нещо зад рамото си.
— Имаме си компания — каза той, но не изпускаше от очи Бекет.
Корнуол погледна в посоката на палеца. На върха на оголения хълм, намиращ се от другата страна на потока, бяха насядали редици от Адски Хрътки. Те не правеха нищо и дори и видът им беше такъв. Те просто си седяха там, наблюдаваха и очакваха да видят какво ще се случи.
Надолу по хълма слизаше някакъв много отпуснат гигант. Той вървеше право към моста. От верандата, на която се бе разположил Корнуол, гигантът изглеждаше около дванадесет фута висок, но колкото да беше голямо тялото му, толкова по-малка бе главата му. Тя не бе по-голяма от главата на някой обикновен човек, а напротив — като че ли бе по-малка. Тялото му бе огромно, но в него нямаше грам мускули. Бе едно отпуснато, меко туловище, без нещо отличително в себе си. Гигантът с глава като карфица носеше къса поличка и нещо като половин риза, която имаше презрамка през едното рамо. Той се движеше бавно, а огромните му, скосени стъпала трополяха при сблъсъка им със земята. Дългите му, провиснали ръце висяха надолу, но не се преместваха напред и назад, както обикновено правят човешките ръце, докато той върви, а просто си висяха и се клатушкаха при всяка негова крачка.
Корнуол слезе по стълбите и тръгна надолу по хълма.
— Ти остани тук при Бекет — каза той на Хол. — Аз сам ще се оправя с този.
Гигантът спря близо до моста. Той застана здраво на краката си и гласът му избумтя така, че всички да го чуят.
— Аз съм пратеникът на Адските Хрътки — изломоти той. — Думите ми са отправени към всички, които нямат право да се намират тук. Нося им обмислено предупреждение. Върнете се обратно, откъдето сте дошли. Но преди това трябва да ни предадете този, който избяга от нас.
Той спря, очаквайки отговор.
Корнуол чу шум от вълнение зад себе си и енергично се обърна. Бекет се бе освободил от Хол и тичаше нагоре по хълма към някаква купчина с камъни, намиращи се от едната страна на къщата. Лъкът все още бе омотан около врата му. Хол тичаше след него, а другите се стягаха в обръч. Изведнъж Бекет свърна и изведнъж потъна някъде в земята. Той изчезна — изглеждаше, като че ли земята го погълна.
Магьосницата, болезнено куцукаща наоколо, изведнъж изкряска.
— Сега — каза тя. — Ще видите какво ще се случи! Той потъна в дупката на Великана Човекоядец.
— Отговорете ми — извика гигантът. — Дайте ми своя отговор.
Корнуол се извърна, за да го погледне.
— Ние сме просто едни странници — извика той. — Дойдохме да изпълним едно свещено доверие. Нямаме намерение да ви причиняваме някакви неприятности. Единственото, което търсим са Древните.
Пратеникът силно се изсмя.
— Древните — изломоти той, — ако разбира се успеете да ги откриете, веднага ще ви заколят. Трябва да сте луди, за да ги търсите. А освен това никой не може да премине през Поразената Равнина. Това е забранена страна. И без това сте дошли достатъчно далеч. Не можете да продължите повече. Дайте ни затворника и се върнете обратно там, откъдето сте дошли. Ако сторите така, няма да ви нараним. Ще имате свободен достъп до Граничната Земя. Имате нашето тържествено обещание.
— Няма да се върнем — извика Корнуол. — Не сме дошли чак до тук, за да си подвием опашките и да избягаме. Няма да ви дадем и затворника. До сега достатъчно ви е отговарял, сега е време да ни отговаря и на нас.
— Нека така да бъде — изрева гигантът. — Вашата кръв сега е върху вас, а не върху нас.
— Няма нужда от никаква кръв — извика Корнуол. — Никаква кръв, в ничии ръце. Просто ни позволете да преминем. Веднага, след като открием Древните, ще се върнем по нашите си земи.