— А какво ще стане със затворника? Има още много мили, които трябва да пробяга. Още много писъци трябва да издаде. Той оскверни нашата свещена земя с неговата армия. Някога, сър Учен, това би значело война. Но напоследък много сме се размекнали. Затова, радвай се, че е така и ни върни играчката.
— Само ако го убиете бързо. Вероятно по ужасен начин, но бързо.
— Защо ни трябва да го правим? В тези скучни времена имаме много малко развлечения и трябва да ги уловим, когато се появят. Но явно вие не искате да ни го дадете.
— Ако вие не го убиете, тогава аз ще го направя.
— Само направете това и вие ще заемете неговото място.
— Това не се знае — каза Корнуол.
— Значи отказвате да ми го върнете обратно?
— Да, отказвам.
Гигантът се обърна тежко и започна да се изкачва по хълма. Редицата от Адски Хрътки на върха на хребета не помръдна.
Горе на хълма, разположен зад гърба на Корнуол, имаше ново вълнение. Корнуол се обърна, за да погледне. Тролите, таласъмите и други представители на малкия народ тичаха във всички посоки. От дупката, разположена до камъните, се надигаше истински ужас.
Магьосницата пищеше и удряше с метлата си по земята.
— Казах ти аз, че сега нещо ужасно ще се случи! — пищеше тя. — Той отиде в бърлогата на Великана Човекоядец. Няма никой на този свят, който да може да си разиграва шеги с него.
Великанът Човекоядец бе излязъл от дупката си и се опитваше да изтегли нещо от дупката си. Корнуол се затича с все сили нагоре към върха и видя, че нещото, което Човекоядец се опитваше да извади, бе самият Бекет, който дращеше с нокти земята и всячески се опитваше да се задържи да не бъде изтеглен от там.
Великанът Човекоядец дръпна с все сила и Бекет изхвърча като коркова тапа. Тетивата от лъка на Хол все още се намираше около врата му и като че ли в този момент беше най-лошото нещо, което човек би могъл да носи. Великанът Човекоядец презрително го метна някъде встрани.
— Нямате ли поне малко уважение? — извика той, но не само към Бекет, а към всички, които се бяха насъбрали. — Не може ли някой да се чувства сигурен поне в собствения си дом? Трябва ли всички да му дойдат на главата? Защо всички вие сте се насъбрали тук? Кажете ми какво става.
— Господин Великан — каза Корнуол, — страшно много съжаляваме, че ви обезпокоихме. Това се случи без нашето желание. При никакви обстоятелства по собствено желание не бихме обезпокоили вашата почивка.
Великанът Човекоядец беше тумбест звяр, наподобяващ жаба. Очите му приличаха на тигани, а устата му бе оградена от заострени зъби. Тялото му сякаш не беше нито от кожа, нито от козина, а от някаква кал, която се свличаше от него при всяко движение.
— Такова нещо — каза той — никога не ми се е случвало. Хората тук знаят много добре. Това, което това същество направи, би могло да е извършено само от някой, който не обитава нашите земи. Въпреки че някога, много отдавна, имаше едно малко момиченце, което много обичаше да хвърля кори от дърво, буци пръст и разни други неща в моята дупка. Не мога да разбера, защо това й доставяше такова удоволствие.
Очите му, големи колкото тигани, се преместиха и се втренчиха в Мери.
— И ако не бъркам — продължи той, — тук пред мен е същото момиченце, вече пораснало, доколкото виждам, но останало непроменено.
Магьосницата вдигна метлата си.
— Я се махай — изпищя тя. — Да не си посмял да я докоснеш с кирливите ти ръце. Тогава тя беше съвсем малка и изобщо не искаше да те нарани. Просто беше много игрива, а главата й бе пълна с добро настроение. В нашите земи рядко можеш да намериш толкова добронамерена игривост.
— Ужасно съжалявам — каза Мери. — Изобщо не знаех, че това ви е притеснявало. Виждате ли, ние се преструвахме, че се страхувахме от вас. Затова хвърляхме клечки и камъни, а доколкото си спомням те бяха съвсем малки, след което се обръщахме и бягахме.
— Ти — каза Великанът Човекоядец, — онази брауни и Бромли — щуравия трол, но в действителност всички тролове са си малко щурави. Вие си мислехте, че аз не знам нищо, но аз знаех и често ви се смеех. Сигурно ви е трудно да повярвате, че аз изобщо мога да се смея.
— Не знаех това — каза Мери. — Ако съм имала представа, че можете да се смеете, със сигурност съм щяла да дойда и да ви се представя.
— Добре тогава — каза Великанът Човекоядец, разполагайки се на земята. — Сега вече знаеш, а и имаме време на разположение. Хайде сега да ме посетиш.
Той потупа земята до себе си.
— Ела, седни тук и ще си поприказваме.