Корнуол вдигна рамене.
— Ще се справим и с това — каза той, — когато се наложи.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Великанът Човекоядец натъпка кекс в устата си и дяволито погледна Корнуол.
— И кое е това мамино синче — попита той Мери, — което се представя за ваш ескорт?
— Той не е мамино синче — каза Мери — и ако продължавате с подобни любезности, ще почувствате тежестта на ръката му. В действителност, той не мисли така — обърна се тя към Корнуол. — Просто се опитва да бъде любезен, а това е единственият начин, по който умее да го прави.
— Ако това е начинът му да се държи любезно — каза Корнуол, — бих казал, че не ми се иска да го видя, когато е в лошо настроение.
— Е, стига си стоял прав — обърна се Великанът Човекоядец към Корнуол. — Ела тук и седни от другата ми страна. Пийни чаша чай. Бих ти предложил и парче кейк, но се страхувам, че те някъде изчезнаха. Никога през живота си не съм виждал такова хищно сборище. Нахвърлиха се на кекса като че ли не бяха яли от години.
— Не е възможно — каза Мери; — особено след големия пир предишната нощ.
— Те са ужасно лакоми — каза Великанът Човекоядец. Това им е в природата. Въпреки привлекателността и хубавите си личица, те не са нищо повече от един търбух, изпълнен с огромни черва.
Корнуол седна до Великана Човекоядец и някаква фея му подаде чаша чай. Чашата бе малка и той имаше доста големи проблеми да я задържи с ръката си. Тя бе пълна до половина, защото сега вече и чаят не достигаше.
— Великанът Човекоядец — каза Мери, — точно ми разказваше за моите родители. Оказа се, че той ги е познавал много добре.
— Особено твоя баща — каза Великанът Човекоядец. — Помежду ни имаше много общи неща. Много вечери седяхме тук — ние тримата — и разговаряхме с часове. Той бе интелигентен и възприемчив човек. За мен бе голямо удоволствие да разговарям с него. Той бе учен и джентълмен едновременно. Таеше огромно уважение към нашата земя и хората, които я обитават. Не се страхуваше от тях, което е качество много рядко срещано сред хората. Въпреки че общувах със съпругата му много по-малко време, отколкото с него, бях доволен и от двамата. А тяхното сладко дете обичах като собствена дъщеря, въпреки че самата мисъл да имам такава дъщеря е смешна. Аз си лежах в бърлогата, докато тя хвърляше в нея камъни и мръсотия, и си мислех как след това тя ще избяга, симулирайки детски страх, а пък аз ще се треса от смях.
— Някак си — каза Корнуол — ми е много трудно да си представя как ще се тресеш от смях.
— Това е така, скъпи господине, защото не ме познаваш. Аз имам много прекрасни, бих казал дори ласкави качества, които не могат веднага да бъдат забелязани.
— Има още едно нещо — каза Мери, — което не дава мира от вчера и това е дали моите родители са дошли от света, от който Мистър Джоунс казва, че идва.
— Вярвам — каза Великанът Човекоядец, — че това е напълно възможно. — Това не става ясно от техните думи и дела, а от появяването на Мистър Джоунс. Аз забелязах помежду им известни прилики — малко дяволития им темперамент, погледът им върху нещата, известната, някак си мека сигурност, която понякога прераства във високомерие. Вярно е, че те не дойдоха с всичките магьоснически машини, които Джоунс докара със себе си, а напротив, пристигнаха като скромни странници, нарамили на гръб багажа си. Случи се така, че аз си правех слънчеви бани, когато те тримата дойдоха надолу по хълма и преминаха по моста. И с тях бе най-сладкото дете, което моите стари очи като на кукумявка, някога бяха виждали. Носеха такива неща, които можеха да бъдат притежавани само от хора, живеещи извън Опустошената Земя. Много пъти съм се чудил, дали не ги бяха избирали нарочно, за да се представят като такива, каквито в действителност не са.
— И ти ги хареса? — попита Мери.
— Да, много. Денят, когато се отправиха на запад към Поразената Равнина, бе много тъжен за мен. Те искаха да те вземат със себе си, мила моя, но аз ги разубедих. Знаех, че няма смисъл да ги убеждавам да не ходят самите те, защото отдавна вече го бяха решили. Както вече казах, те не се страхуваха от нищо. Те вярваха, че след като са могли да дойдат в мир, така ще могат и да си отидат. Вярваха почти по детски в добротата. Мисля, че единствената причина, поради която те оставиха тук, бе, защото и за момент даже не се съмняваха, че няма да се върнат. Те се съгласиха да те оставят, защото мислеха, че ще ти спестят неудобствата при пътуването. Изобщо не допускаха, че може да има някакви опасности.
— Значи заминаха на запад? — попита Корнуол. — Какво търсеха там?