— Не съм сигурен, че изобщо някога съм знаел — отговори Великанът Човекоядец. — Те никога не ми казаха. По едно време ми се струваше, че знам, но сега вече не съм сигурен. Те търсеха нещо и ми се струваше, че знаеха много добре къде да го намерят.
— И ти мислиш, че сега те са мъртви? — попита Мери.
— Не, в действителност не мисля. Аз си седях тук, където сме сега, година след година и наблюдавах земята. Ако трябва да бъда искрен, никога не съм очаквал, да ги видя как се връщат обратно. Но ако все пак ги бях видял, нямаше да остана учуден. Около тях имаше нещо неразрушимо, въпреки цялата им нежност. Като че ли те не можеха да бъдат убити като че ли смъртта не бе за тях. Знам, че това сигурно ви звучи много странно. Сигурно не съм прав, но понякога се случва да усещаш нещата по начин, който не е особено логичен. Видях ги, когато си тръгваха, наблюдавах ги, докато се скриха от погледа ми. Предполагам, че ще ви изпратя и вас, когато си тръгвате, защото предполагам, че ще ги последвате. Както виждам и тя също идва с вас.
— Надявах се да има някакъв начин да я спра — каза Корнуол.
— Няма такъв — каза Мери. — Особено, след като има някакъв шанс да ги намеря.
— Какво ми остава да направя, след тези думи? — попита Корнуол.
— Нищо — отвърна му Великанът Човекоядец. — Само се надявам да въртиш меча по-добре, отколкото ми изглежда, че го правиш. Изобщо не ми приличаш на боец. Миришеш ми на книги и мастилници.
— И си прав — каза Корнуол, — но имам голяма компания. Приятелите ми са много верни и силни, а пък аз притежавам меч, който е направен от магически метал. Единственото, което бих искал, е да можех да се оправям малко по-добре с него.
— Предполагам — каза Великанът Човекоядец, — че може да добавите още един член към вашата смела компания, който да ви направи още по-силни.
— Имате предвид Джоунс? — попита Корнуол.
Великанът Човекоядец кимна.
— Той претендира, че е страхливец, но страхливците имат много добри качества. Смелостта е болест, понякога твърде фатална. Тя е едно от нещата, които спомагат да бъдеш убит по-лесно. Джоунс няма да поема рискове. Той не би направил нищо, ако не е напълно сигурен, че ще има полза от това. Предполагам, че сигурно притежава и много мощни оръжия, въпреки че нямам никаква представа какви биха могли да бъдат те. Той притежава някаква магия, но тя е много по-различна от тази, която ние тук имаме. Неговата е по-неуловима, но по-груба. Не е лошо да имате такъв човек със себе си.
— Не знам — каза колебливо Корнуол. — Има нещо около този човек, което ме кара да се чувствам неудобно.
— Това е силата на неговата магия — каза Великанът Човекоядец. — Силата и обхватът й. А също и непознатото у нея.
— Може би сте прав. Въпреки, че се чувствам неудобно, ще му предложа.
— Мисля — каза Мери, — че може би той чака именно това. Той иска да навлезе навътре из Опустошената Земя, но се страхува да го направи сам.
— А ти? — попита Корнуол Великана Човекоядец. — Ще се присъединиш ли към нас, за да се обединим в общи усилия?
— Не, няма — каза той. — Много отдавна приключих с глупостите. Като си помисля, бих казал, че даже никога не съм ги вършил. Вече съм достигнал до етапа, в който освен да си поспивам в бърлогата и да наблюдавам как тече животът, не искам да правя нищо друго.
— Но ти би могъл да ни кажеш какво да очакваме.
— Знам само на думи. Пък и това, което знам, вие сигурно сте го чували. Всеки може да ви ги каже. Не трябва да им обръщате внимание. Ще ви сметна за глупаци. Той погледна внимателно Корнуол. — Мисля, че ти не си глупак — каза му той.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Лагерът на Джоунс изглеждаше безлюден. Трите палатки все още си седяха там, но не се виждаше никой, дори и от малкия народ. Там си беше и грубата маса и разпръснатите около нея, вече угаснали огньове, на които бе сготвена храната за пира. Върху нея имаше изглозгани кокали, а тук-там и някоя чаша с бира. Двете бъчви с вино все още си стояха на дървеното магаре, където ги бяха поставили, за да може да се налива по-лесно. Между дърветата подухна лек вятър и повдигна облаче прах от пътя, който обикаляше около бойното поле. Мери потрепера.
— Толкова е самотно — каза тя. — След снощи всичко изглежда самотно.
Двата коня, с които бяха дошли до тук, ровеха с копита земята, нетърпеливи да се върнат обратно на сочните, тучни ливади. Те разтърсиха глави и юздите им се раздрънчаха.
— Джоунс — изрече Корнуол. Той възнамеряваше да извика, но в последния момент нещо го накара да бъде по-предпазлив и силата на гласа изчезна. Дори прозвуча като най-обикновена дума, изречена в обикновен разговор.