— Нека да разгледаме — каза той и се отправи към по-голямата палатка.
Мери го последва.
Палатката бе празна. Малкото легло все още си стоеше в единия ъгъл на палатката, а също така бюрото и столът. В ъгъла срещу бюрото все още висяха черни завеси, а до тях си стоеше металният кабинет. Но това, което Джоунс наричаше фотоапарат, го нямаше. А също и кутията, в която той държеше онези малки, цветни миниатюри и другите мистериозни предмети, които преди бяха разположени върху бюрото.
— Той си е тръгнал — каза Корнуол. — Напуснал е този свят. Върнал се е обратно в неговия.
Той седна на леглото и плясна с ръце.
— Имаше толкова неща, които можеше да ми разкаже — каза той. — Преди да дойдат Адските Хрътки, той започна да ми обяснява много неща.
Той огледа палатката и за пръв път почувства нейната отчужденост, другия свят, от който идваше. В действителност не самата палатка излъчваше това усещане, а по-скоро предметите, разположени в нея. Те не бяха много по-различни, но притежаваха някакво мистериозно усещане, нещо особено, имаха различен произход, идваха от друго време. За първи път, откакто бе предприел това пътешествие, той почувства някакъв страх и премазваща самота.
Погледна Мери, застанала до него и в продължение на един особен като че ли магически момент, лицето й представляваше целият свят — лицето и очите и които гледаха в неговите.
— Мери — каза той, почти, без да осъзнава, че го е казал. Протегна се да я докосне и изведнъж тя се намери в обятията му. Ръцете й се обвиха около него и той я притисна към себе си. Усещаше нежните контури на нейното тяло, противоположни на неговите. Почувства удобство и тялото му направо ликуваше от нейната топлина, от мириса й, формите й.
Тя пошепна в ухото му „Марк, Марк, Марк“, като в молитва като че ли изричаше някаква огромна молба.
Обхвана я по-здраво с ръце и я сложи върху леглото. Легна върху нея. Тя повдигна глава, за да го целуне и целувките продължаваха безспир. Той пъхна ръка под дрехата и и почувства голотата й — пълнотата на гърдите и стегнатия и гладък корем, мекотата на венериния й хълм. Целия свят се опитваше да влезе, да му попречи. Но той успя да го затвори и да се усамоти в един малък свят, където бяха само той и Мери. Бяха само те двамата. Нищо друго нямаше значение, освен те двамата.
Покривалото на палатката прошумоля и напрегнат глас извика:
— Марк, къде си?
Той излезе от своя малък свят, седна и запримигва към фигурата, която се очертаваше на вратата.
— Ужасно съжалявам — каза Хол, — че ви притесних, докато си губехте времето.
Корнуол набързо се изправи на крака.
— Върви по дяволите — извика той. — Това не е загуба на време.
Той направи крачка напред, но Мери, която бързо се изправи, го хвана за ръката.
— Всичко е наред, Марк — каза тя. — Всичко е наред.
— Наистина много ви се извинявам — и на двамата — каза Хол. — Това бе твърде неподобаващо за мен. Но трябваше да ви предупредя. Адските Хрътки душат наоколо.
Гиб нахълта през отвора.
— Какво ви даде право — каза той ядосано — да тръгнете сами? Без нас?
— Бе тихо — каза Корнуол. — Изглеждаше, като че няма никаква опасност.
— Винаги има опасност. Докато не напуснем тези мрачни земи, винаги ще има опасност.
— Исках да намеря Джоунс, за да го попитам, дали не би се присъединил към нас. Но изглежда, че той е напуснал. Съдейки по мястото, ми се струва, че той няма да се върне отново.
— Нямаме нужда от Джоунс — каза Хол. — Ние четиримата плюс Оливър и Снивли сме си достатъчно. Разбира се не когато сме разделени или двама по двама, а когато сме събрани всичките заедно.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Малкият народ ги бе напуснал. Сега те пътуваха съвсем сами — само шестимата.
Вече бе почти вечер. Земята малко се бе променила. На пет мили от малкия хълм, на който бе разположена Къщата на Магьосницата, те попаднаха на Поразената Равнина. До хоризонта тя бе едно опустошено място. Тук-там имаше самотни пясъчни дюни, а между тях земята бе изсъхнала и празна. В по-ниските части, където някога бе текла вода, можеше да се открие изсъхнала трева, която вече приличаше на слама. От време на време откриваха дървета, издигнали своите, приличащи на скелет клони над земята. Те наподобяваха на извити, счупени пръсти, прострели се към небето.
Върху три от конете бяха натоварени запасите им с вода. Редуваха се да яздят останалите два. Рано сутринта Мери се бе възпротивила на неизречената уговорка тя да не слиза от коня и бе извървяла своята част от пътя. Като се изключат пясъчните дюни, вървенето не бе трудно, но то намаляваше разстоянието, което вече биха могли да са изминали, при условие че бяха с коне.