Хол и Корнуол водеха групата. Хол хвърли поглед на слънцето.
— Ще трябва скоро да спираме — каза той. — Всички сме уморени, а и трябва да се разположим, преди падането на нощта. Какво ще кажете за онзи хребет ей там, в ляво? Мястото е високо, така че ще можем да наблюдаваме наоколо. Има и много мъртви дървета, от които ще можем да си стъкмим огън.
— Ако запалим огън там горе — възпротиви се Корнуол, — можем да бъдем забелязани от далеч.
Хол вдигна рамене.
— Ние не можем да се крием. Това го знаеш много добре. Може би сега никой не ни наблюдава, но те знаят, че ние сме тръгнали. Знаят къде да ни намерят.
— За Адските Хрътки ли говориш?
— Кой знае — каза Хол. — Може би за Адските Хрътки. Може би за нещо друго.
— Не звучиш притеснено.
— Разбира се, че съм притеснен. Би било глупаво да не съм поне малко уплашен. Най-добрият съвет, който получихме, ни го даде Великанът Човекоядец. Той ни каза да не отиваме никъде. Но ние трябваше да тръгнем. Нямаше смисъл да сме дошли толкова далеч, само за да се върнем обратно.
— Напълно съм съгласен с теб — каза Корнуол.
— Във всички случаи — каза Хол — ти и Гиб щяхте да продължите сами. А ние не можехме да ви оставим сами. Просто бе належащо да дойдем с вас.
— Нямаше път назад — каза Корнуол.
Те мълчаливо продължиха напред, а пясъкът и камъчетата скърцаха под краката им. Приближиха хребета, който Хол им бе посочил.
— Е, какво ще кажете? — попита Хол. — Ще отидем ли натам?
Корнуол кимна.
— Ти си този, който разбира. Ти си спец по горите.
— Но там няма никакви дървета.
— Въпреки това — каза Корнуол. — Ти си този, който трябва да знае. Аз все още си оставам градско чадо и разбирам много малко от тези неща.
Докато се изкачваха нагоре, Хол посочи някаква врязана долина, разположена от едната му страна.
— Тук има суха трева — каза той. — Хубаво е конете да похапнат малко преди мръкване. След това ще ги доведем в лагера за през нощта.
Когато се събраха на върха, Хол пое ръководството над нещата.
— Марк — каза той — ти ще напоиш конете. Ще дадеш на всеки по половин кофа, не повече. След това ще ги заведеш на паша. Върни ги преди да се стъмни и добре се оглеждай. Мери, ти ще застанеш на пост. Наблюдавай всички посоки. Ако видиш нещо, извикай. Другите да отидат да съберат дърва за огъня ей от там. Имаме нужда от много.
Когато Корнуол се върна на върха с конете, огънят гореше ярко, а от едната му страна имаше натрупани въглени, върху които готвеше Мери. Снивли и Оливър бяха на пост. Хол пое конете от Корнуол и сега ги завързваше на колчета.
— Отиди да похапнеш — каза той на Корнуол. — Другите сме яли.
— Къде е Гиб?
— Отиде на разузнаване.
Слънцето вече бе залязло, но все още слаба светлина проникваше наоколо. Небето бе пурпурно. Наоколо нищо не се виждаше. Земята бе изпълнена със сенки.
— Скоро ще изгрее луната — каза Хол.
Корнуол се разположи на земята до огъня.
— Гладен ли си? — попита Мери.
— Ужасно — каза той. — А и съм уморен. А ти как си?
— Добре — каза тя и напълни чинията му. Ето ти житен хляб — каза тя. — А също и малко бекон. Има много сос. Вярно, че е много мазен, но се надявам това да няма значение за теб. За съжаление нямаме прясно месо. Нямаше нищо, което Хол да застреля. Появиха се само някакви зайци, но за съжаление Хол нямаше късмет с тях.
Тя седна до него, след това се приближи още по-близо и облегна глава на ръката му.
— Трябва да си поговоря с теб, преди другите да са се върнали — каза тя. — Оливър говори с мен и искаше да говори и с теб. Но аз му казах да ме остави първо аз да поговоря с теб. Казах му, че така ще е по-добре.
— Какво толкова има да ти каже Оливър? — попита той учуден.
— Помниш ли палатката?
— Никога не бих забравил. А ти? Ти какво мислиш за това, Мери?
— Никога не бих могла да го забравя. Но това не може да продължи. Оливър казва, че не може. Именно за това си говорихме.
— Какво общо, по дяволите, има Оливър с това? С нас двамата — теб и мен? Разбира се, ако и ти усещаш нещата, както и аз.
Тя хвана ръката му и облегна главата си на нея.
— И аз така ги чувствам. През всичките тези дни ти изобщо не ме забелязваше, а после изведнъж. И когато това се случи, ми идеше да заплача. Ти си първият — това трябва да го разбереш — ти си първият. Нищо, че бях кръчмарска слугиня. Аз бях такава, но не и…
— Никога не съм те мислел — каза той. — Никога не съм те мислел, дори и в палатката, за лека жена.
— Но Оливър.
— Не виждам какво Оливър.
Тя се надигна от ръката му и го погледна в лицето.