— Може и така да е — каза Корнуол. — Може би това, което казваш е вярно, но нека да чуем останалата част от историята.
— Това е всичко и всяка дума е чистата истина — каза Големият Корем.
— Но Звярът е мъртъв — каза Хол. — И вие не трябва повече да се притеснявате. Вярно е, че ви е казал да изпълните нещо, след като умре, но сега той е мъртъв и вие не трябва да го изпълните. Вече сте извън неговия обсег.
— Може би той няма достъп до теб — каза Лисицата — и до другите от твоята компания, но до нас има. Ние живяхме с него толкова дълго и вероятно станахме част от него. Затова по много начини той все още живее в нас. Дори в смъртта си има достъп до нас — да, дори и в смъртта си.
— О, Боже — каза Корнуол, — това наистина е възможно и може да се случи.
— Ние знаем, че той е мъртъв — каза Големият Корем. Тялото му лежи в гробницата и изгнива. Смъртта му настъпваше много бавно и като че ли и ние умирахме бавно с него. Ние можем да усещаме умирането и смъртта. Когато настъпи нощ и настане тишина, той пак е тук. За вас сигурно не, но със сигурност за нас.
— Добре тогава — каза Хол. — Да кажем, че сме ви повярвали на всичко. Много време ви е отнело да изградите тази история, следователно имате някаква определена цел. Мисля, че сега е време да ни разкажете и за тази цел. Вие казахте, че имало някаква неприятна работа, която искате да бъде свършена, а също така и че ние можем да я свършим, защото не се страхуваме от Звяра или поне не колкото вас.
— Задачата изисква влизане в гробницата — каза Лисицата.
— Имате пред вид гробницата, в която лежи мъртвото чудовище? — извика Мери.
— Но защо? — ужасен каза Корнуол. — Защо именно в гробницата?
— Защото — каза Лисицата — там има нещо, което трябва да бъде изнесено. Нещо, което Звярът каза, че трябва да бъде изнесено навън.
— Знаете ли какво представлява това нещо?
— Не, не знаем какво е. Попитахме Звяра, но той не пожела да ни каже. Но ние знаем, че е там. Вдигнахме капака на гробницата и го видяхме. Това ни костваше огромен кураж, но го направихме. Не за дълго, разбира се. Само хвърлихме един бърз поглед и видяхме предмета, който трябва да бъде взет. След това избягахме.
— И вие искате ние да го изнесем?
— Само ако искате — каза Лисицата.
— Ще ни обясните ли какво представлява? — попита Мери.
— Видяхме само част от него или поне така предполагам. Нямаме представа, какво представлява. Прилича на клетка, кръгла клетка. Има метални пръчки, които ни карат да мислим, че прилича на клетка. Горе-долу е толкова голям. — Лисицата протегна ръцете си, обхващайки около един фут е тях.
— Поставено в тялото на Звяра?
— Точно така — отвърна Лисицата.
— Ще бъде гнусна работа — каза Гиб.
— На мен не ми харесва — каза Снивли. — Усещам някакво зло в цялата работа. Има още нещо, което те не ни казват.
— Може и така да е — каза Корнуол, — но те имат проблем. Естествено, ще се наложи да си платят цената за услугата. — Няма — обърна се той към Лисицата — да се разминете само с няколко пилета и някакво си прасе.
— Направете го от добро сърце — предложи Лисицата. — Проявете се рицарски.
— Не ни говори за рицарство — прекъсна го Оливър. — То вече отдавна умря. Не продължи много дълго. А и когато съществуваше, бе прекалено глупаво. Така че, предложете ни нещо, което да си струва. Ако не го направите, на сутринта си заминаваме.
— Няма да се осмелите да напуснете — каза самодоволно Лисицата. — Адските Хрътки са отвън, в равнината. Ще ви хванат преди още да сте се окопитили. Адските Хрътки никога не са ви обичали, а сега ви обичат още по-малко, защото убихте техния гигант.
— Искате да кажете, че тук сме като в капан — каза Хол.
— Може би няма да сте — каза Големият Корем, — ако ви помогнем.
— Те работят заедно — обвини ги Снивли. — Тези шегаджии и Адските Хрътки. Те се опитват да ни притиснат.
— Ако искате да кажете — каза Пъпчивото Лице, — че ние сме в приятелски отношения с Адските Хрътки и че с тяхна помощ сме успели да измислим този хитър план, с който да ви накараме да свършите тази малка услуга за нас, сте на абсолютно грешен път.
— Но само помислете — каза Гиб, — нямаше никакви Адски Хрътки, докато не достигнахме до замъка. През цялото време ги очаквахме, а те се появиха едва когато достигнахме до замъка. Те ни очакваха тук. Можеха да ни причакат на, кое да е място по пътя, но ни чакаха именно тук, при замъка.
— В продължение на много години — каза лисицата — Адските Хрътки сумтяха наоколо, като все очакваха да ни намерят не нащрек. Почти от самото начало водим война с тях. През последните години станаха no-предпазливи, защото ги накарахме да поумнеят и да разберат какво можем да им причиним. От време на време им изпращаме по някоя магия, но те все още продължават да си висят наоколо. Изобщо не се отказват. Но сега, когато видяха истинския ни вид, си подвиха опашките и избягаха. Носим им лош късмет.