— Ако разбира се, водата успее да премахне мириса — каза Оливър.
— Големият Корем ни даде и сапун — каза Снивли.
— За какво ли им е сапун? Съдейки по миризмата, която се носи от тях, никога не го употребяват — каза Оливър.
— Престанете с тези глупости — извика им Корнуол. — Стига сте говорили за този сапун и за тази топла вода. Ако наистина е толкова необходимо да бъде запален огън, всеки от вас би могъл да го направи. Имаме нужда от Мери тук, за да държи въжето и това, което е още по-важно.
Гласът му изведнъж се понижи, засрамен от себе си. Но какво правеше той? Викаше им. Вероятно вонята бе виновна, мислеше си той — тя изгризваше мозъка, изостряше нервите, свиваше стомаха, след време превръщаше човека в пищящ маниак.
— Нека да се заемем с работата — каза той.
— Ще отида да доведа Мери — каза Оливър. — Ще остана вместо нея при огъня.
— Забрави за огъня — каза Хол. — Върни се с нея, защото може да се нуждаем от твоята помощ.
— Ако имахме кука — каза Хол, — щяхме да го закачим на нея и да го извадим. Но за съжаление нямаме. А също така нямаме и метал, от който да я направим. Там долу имат ковачница, пък нямат никакъв метал.
— Те крият метала — така, както крият и себе си — каза Снивли. — Изобщо не можем да ги открием.
— Можем да вземем метал от нашите тенджери — предложи Гиб.
— Така, както го измислихме, е най-лесно и съвсем просто — каза Корнуол. — Вържете въжето около мен и да започваме.
— Ти ще се задушиш — каза Снивли.
— Не и ако вържа този шал около устата и носа си.
— Провери дали възелът е вързан здраво — Снивли каза на Хол. — Не можем да поемаме рискове. Ако Марк пропадне там долу, няма да можем да го извадим.
— Знам всичко за възлите — каза Хол. — Ще го вържа с хлабав клуп, който постепенно ще се затяга. Как го чувстваш? — попита той Корнуол.
— Много добре — отговори той. — Сега ми подай шала.
Той уви шала около лицето си, покривайки устата и носа си.
— Дръж го здраво — каза Хол. — Сега ще го вържа.
Появи се Оливър, а след него идваше Мери.
— Вече всички сме тук — каза Хол. — Хайде, всички се хванете за въжето. Дръжте го здраво — все едно се борите, за живота си. Нека да го спуснем бавно и плавно.
Корнуол се надвеси над отвора. Вече не миришеше толкова много, защото шалът предпазваше по някакъв начин. Но гледката бе ужасна — море от промъкващо се навсякъде разложение, някакво умряло същество и тялото му, гниещо между стените на гробницата. То бе зелено и жълто, с тук-таме червени и черни ивици. Изглеждаше като че ли в него имаше някакво слабо, немощно течение, което бавно раздвижваше повърхността, но така, че бе едва забележимо. Оставаше само усещането за живост и някакво движение.
Зъбите му заскърцаха. Очите му засмъдяха и се насълзиха.
Той знаеше, че не може да издържи дълго долу. Трябваше да свърши работата веднага и да излезе, колкото се може по-бързо. Сгъна дясната си ръка като че ли искаше да се увери, че тя ще си е както трябва, когато се наложи да протегне ръка и да хване кафеза или каквото и да е това нещо долу, намиращо се в ямата.
Въжето се затегна около гърдите му.
— Приготви се, Марк — каза Хол.
Той се разлюля до отвора. Въжето се обтегна и го задържа, като малко го повдигна. Той увисна под отвора на гробницата и почувства как тялото му се поклаща към центъра й. Изведнъж тялото му слезе надолу, след което отново спря.
Над него Хол викаше.
— Внимателно, бе! По-бавно! Нека да го свалим полека! Не толкова бързо!
Вонята се надигна и го удари, поглъщайки го, замайвайки го. Тя проникваше през плата и той започна да потъва в нея. Коремът му го удари в лицето, след това пропадна на там, накъдето няма край. Устата му се изпълни с повръщано, което той упорито твърдеше, че няма и се задържа там заради шала му. Той бе заслепен и неориентиран. Едва помръдваше ръцете си. Опита се да извика, но никакви думи не излязоха от устата му.
С мъка различаваше зловонната повърхност под себе си и му се струваше, че тя се движи ужасно бързо. Една вълна от нея се надигна и го достигна, след това се намали и изчезна. Видът й бе мазен и отвратителен, а вонята се стичаше от нея. Надигна се нова вълна, удари се в отсрещната стена на гробницата и се изви, но не както би се извила водата, а бавно, свободно, тромаво. Усещаше се силата, която се таи в нея. След това тя отново се върна и отново се протегна към него и този път го удари. Тя се изкачи по тялото му, покри го и го измокри целия със същността си. Той вдигна ръцете си и с ужас се опита да освободи очите си от полепящата се по тях гнилота. Стомахът му се надигна и се завъртя. Той повръщаше бавно, но в действителност не изхвърляше нищо, защото вече нищо не бе останало.