— Работи — каза Гиб през зъби. — Рогът върши работа.
Корнуол се провикна към Мери.
— Засега върви добре. Наведи още куката. Приготви се. Ще те свалим още на около фут.
Тя се наведе с куката, насочена към клетката.
— Свалете я още по-надолу. В момента е точно над него.
Тогава вече всичко бе готово. Куката се плъзна под две от металните ленти и се закачи за тях. Гиб, който държеше въжето, на което бе закачена куката, започна да го тегли.
— Хванах го — извика той.
Корнуол изтегли въжето, на което бе завързана Мери и внимателно я издигна. Протегнаха се ръце и я извадиха на сигурно място.
Тя се залюля, когато краката й докоснаха твърда земя и тогава Корнуол простря ръце, за да я хване. Той махна парцала от устата й. Със сълзи в очи, тя погледна нагоре към него. Той изтри сълзите й.
— Беше лошо — каза тя. — Но ти знаеш. Ти вече бе там, долу. А пък и при мен не бе толкова лошо, колкото при теб.
— Нали всичко ти е наред?
— Ще се оправя — каза тя. — Миризмата…
— За щастие след малко се махаме от тук. Остава ни само да извадим онова нещо от там — той се обърна към Гиб. — Какво е това?
— Не знам — каза Гиб. — Никога досега не съм виждал нещо подобно. Нека да го извадим, преди нещо да се случи.
— Почти достигна отвора — каза Хол. — Приближава се. Звярът става неспокоен.
— Ето го! — извика Оливър.
То висеше на края на въжето, а от него капеше слуз. Не беше клетка, нито пък сфера. Само горната му част го наподобяваше.
— Бързо! — предупреди Хол. — Протегнете ръце и го изтеглете. Звярът е на път да направи буря.
Вълна от съдържанието на гробницата се надигна над отвора. Тя се преви, пречупи се и покри с един пласт мръсотия ръба на отвора.
Корнуол се протегна, за да захване предмета, който се люлееше на куката. В него имаше нещо човешко. Клетката оформяше главата, приличното на резервоар тяло бе цилиндрично, около два фута в диаметър и четири фута по дължина. От тялото висяха три метални структури, които вероятно бяха краката. Нямаше никакви ръце.
Хол сграбчи единия от краката и започна да го тегли през отвора, Корнуол сграбчи другия и заедно те успяха да го изтеглят от гробницата. Нова вълна се надигна над отвора й. Зловонната маса се издигна над платформата, която се намираше над гробницата.
Те побягнаха надолу по стълбите, отправяйки се към двора. Гиб и Хол влачеха предмета, който извадиха от гробницата. Едва когато достигнаха двора, те го поставиха на краката му и се отдалечиха. За момент то остана там, където го бяха оставили. След това направи крачка, поспря се за секунда и отново пристъпи. Бавно се обърна и завъртя главата си така като че ли искаше да ги погледне, макар че като че ли нямаше очи или поне такива не се виждаха.
— То е живо — каза Мери.
Те го наблюдаваха захласнати, докато то стоеше, без да помръдва.
— Имаш ли някаква представа — попита Хол Снивли — какво, за Бога, е това?
Снивли поклати отрицателно глава.
— Изглежда, че всичко му е наред — каза Гиб. — Като че ли не ни е ядосано.
— Нека да почакаме малко — предупреди Хол, — за да се уверим напълно, че е така.
Главата му представляваше клетката, в която се носеше някакво ярко кълбо, което имаше склонността да просветва. Клетката се намираше върху тялото с вид на резервоар, а самото то бе снабдено с безброй малки дупчици, които приличаха на такива, направени с игла върху нокът. Краката не определяха дали съществото има предница или задница. По общо мнение те решиха, че то може да върви във всички посоки. Изглеждаше направено от метал, но нямаше никакви доказателства за това.
— Синът на Звяра на Хаоса — умозрително каза Корнуол.
— Може би — каза Хол. — Дали е синът, духът… Кой знае?
— Обитателите на Замъка сигурно знаят — предположи Мери. — Те бяха тези, които знаеха за неговото съществуване.
Все още нямаше и помен от тях.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Окъпаха се, изпраха си дрехите, сготвиха вечерята и я изядоха. От време на време се прокрадваше слабо зловоние, идващо от гробницата, но ако се изключи това, всичко друго бе спокойно. Конете методично си похапнаха от купчината старо сено, натрупано в единия ъгъл на двора. Прасетата продължаваха да ровят тук или там, а пилетата бяха престанали да крякат и бяха отишли да спят.
Засега не се бе появил никой от обитателите на замъка.
— Започвам да се притеснявам за тях — каза Корнуол. — Може нещо да им се е случило.
— Ами, те само се крият — каза Снивли. — Сключиха сделка, която знаят, че не могат да изпълнят, затова сега се крият и ни чакат да си тръгнем. Опитват се да ни разкарат.