— Значи според теб — каза Мери, — те не могат да ни помогнат срещу Адските Хрътки?
— Никога не съм мислил, че ще могат — каза Снивли.
— Наоколо все още е пълно с тях — каза Гиб. — Преди залез слънце се изкачих на една от кулите и те си седяха наоколо. Седят си там и чакат.
— Какво ще правим, тогава? — попита Оливър. — Не можем да чакаме вечно.
— Ще чакаме и ще наблюдаваме — каза Корнуол. — Нещо може да се промени.
Когато настана нощ, луната се появи на изток. Хол натрупа още дърва в огъня и пламъците се издигнаха високо. Нещото, което бяха извадили от ямата, обикаляше неуморимо из двора, другите се бяха изтегнали край огъня.
— Чудя се, какво ли не му е наред на Тин Бъкет — каза Хол. — Като че ли нещо му се върти в главата. Възбуден е от нещо.
— В момента се учи да се ориентира — каза Гиб. — Изведнъж бе преместен в някакъв нов свят и той не е сигурен, че го харесва.
— Според мен има нещо повече — каза Хол. — Изглежда ми загрижен. Предполагате ли, че той знае нещо повече от нас?
— Ако знае — каза Снивли, — надявам се да го запази за себе си. И без него достатъчно неща ни притесняват. Ето, например, сега сме затворени в някаква си рушаща се, древна каменна купчина, чиито собственици се крият, вероятно в някакво подземие. А пък Хрътките ни причакват отвън. Те знаят, че ще ни се наложи да излезем по някое време и когато ние го направим, те ще са там, наточили зъби.
Корнуол се изправи на крака.
— Ще се изкача на стената — каза той, — за да видя какво става.
— Вляво има стълби, но бъди много внимателен, защото камъкът е изтъркан и хлъзгав — каза му Гиб.
Изкачването бе дълго и стръмно, но най-накрая той успя да достигне до бойницата. Там имаше парапет — около три фута, а камъните бяха пред разпадане. Когато протегна ръката си, за да я постави на стената, някакво малко камъче се отхлаби и полетя надолу към рова.
Земята, която се простираше около замъка, бе покрита с лунна светлина и сенки. И ако там имаше Хрътки, той осъзна, че ще му е много трудно да ги види. На няколко пъти му се стори, че различава някакво движение, но не беше сигурен.
От север подухваше студен бриз и той потрепери от него. Има нещо повече от вятъра, каза си той, което може да накара един мъж да потрепери. Долу, край огъня, той не бе осъзнал това, но сега тук, на върха на стената, можеше да си позволи да бъде честен със себе си. Те бяха в капан, той го знаеше и засега от него нямаше никакъв изход. Знаеше, че ще е пълна глупост, да се опитат да си пробият път само с един меч, една брадва и лък, който имаше в най-добрия случай около две дузини стрели. Това бяха всички оръжия, които притежаваха. Вярно, че мечът бе магьоснически, но пък мечоносецът не бе добър. Имаха експерт по лъковете, но пък какво можеше да се направи той само с лък без стрели? Здрав мъж, с брадва в ръка, но той бе доста дребен и щеше да падне още при първото решително нападение на някоя Хрътка.
Някъде там, в тъмната равнина нещо бе изплашило една черна птица и тя бе полетяла. Цвъртейки, тя летеше над земята и отчаяно размахваше крила. Там имаше нещо, което я бе изплашило, каза си Корнуол. Най-вероятно бе равнината да е изпълнена с наблюдаващи Хрътки.
С отдалечаването на птицата в тъмнината, цвъртенето намаляваше, отслабваше. Когато то заглъхна, се появи един нов звук, който Корнуол с напрягане успяваше да чуе. Той бе нежен и мек и приличаше на цвъртенето на щурец. Докато го слушаше, усети как в него се надига паника, защото му се струваше, че и преди го е чувал. Сега цвъртенето премина в друг звук, който по-скоро като че ли бе старият, но малко променен. В него вече се долавяше нотката на слабо тръбене. И тогава той веднага си спомни къде го бе чул — нощта, преди да достигнат до бойното поле.
Треперливото тръбене прерасна във вой, който наподобяваше плача, извиращ от сърцето на някакво изплашено същество, намиращо се там в тъмнината. Воят се извисяваше и спадаше, а в него имаше някаква прикрита лудост, изразена в дива, ужасна музика, която вкочаняваше кръвта на човека, който я чуеше.
Черният тръбач, каза си Корнуол, отново Черният Тръбач.
Зад себе си той чу звука, издаден от някакво малко камъче, което се бе отчупило и полетяло надолу към вътрешната част на стената. Той веднага се обърна и видя едно малко кълбо, изпълнено със слабо излъчваща се светлина, да се издига плавно нагоре. В моментен страх отстъпи назад с ръка на дръжката на сабята, но се отпусна, когато се досети, че това е Тин Бъкет, който бавно и внимателно се изкачваше по хлъзгавите стълби.
Най-накрая съществото достигна до бойницата. Металическото му тяло проблясваше на лунната светлина, а светещото кълбо, намиращо се в главата-клетка, блещукаше приветливо. Корнуол забеляза, че Тин Бъкет притежава някакви заченки на ръце, въпреки че ръце не бе точната дума. Няколко прилични на въже пипалца вече бяха пораснали или пък се бяха провряли през малките дупчици, намиращи се по тялото му.