Тин Бъкет бавно се приближи до него. Марк отстъпваше назад, докато не достигна парапета и просто нямаше как повече да отстъпва. Тин протегна едно от пипалата си и го постави върху едното му рамо по изненадващо нежен начин. Изви другото във формата на дъга и показа равнината, намираща се отвъд стената. След това изви към себе си последната му четвърт във формата на буквата „Z“. „Z“-то трептеше подчертано и нетърпеливо, сочейки към тъмнината, намираща се отвъд замъка.
Тръбенето бе престанало. Но сега бе заместено от една ужасяваща тишина. „Z“-то сочеше равнината.
— Ти си луд — възмути се Корнуол. — Това е мястото, където няма да отидем.
Буквата „Z“ настояваше. Корнуол поклати глава.
— Може би те разбирам погрешно — каза той, — може би имаш нещо друго предвид.
Друго пипало се изви, твърдо посочвайки към стълбите, водещи надолу.
— Добре, добре — каза му Корнуол. — Нека да слезем долу и да видим дали ще можем да си изясним нещата.
Той се отдалечи от парапета и внимателно заслиза надолу по стълбите. Тин Бъкет го следваше отзад. Когато групата, разположила се около огъня, ги видя да идват двамата, веднага се изправи на крака. Хол се отдалечи от огъня и ги почака, докато слязат на двора.
— Какво става? — попита той. — Да не би да имаш някакъв проблем с нашия приятел?
— Не мисля, че това е проблем — каза Корнуол. — Той се опитва да ми каже нещо. Като че ли се опитва да ни предупреди да напуснем замъка. А също така чух и Черния Тръбач.
— Черният Тръбач ли?
— Да, трябва да си го спомняш. Чухме го нощта, преди да намерим останките от бойното поле.
Хол потрепери.
— Нека да не казваме на другите. Да не споменаваме за Тръбача. Сигурен ли си, че го чу? Тук не чухме нищо.
— Сигурен съм — каза Корнуол. — Сигурно звукът не се е чул надалеч. Но този тук настоява да направим нещо. Мисля, че иска да си тръгваме.
— Но ние не можем — каза Хол. — Не знаем какво има там, отвън. Може би сутринта…
Тим Бъкет тежко се отправи към вратата и се закова пред нея. След това дузина пипалца се измъкнаха от тялото му и се задържаха неподвижно, сочейки вратата.
— Знаещ ли — каза Хол, — мисля, че наистина иска ние да си тръгнем.
— Но защо? — попита Гиб, който точно се бе приближил и бе уловил последните му думи.
— Може би той знае нещо, което ние не знаем — каза Хол. — Струва ми се поне доколкото си спомням, че това вече го казах преди няколко дни.
— Но отвън има Хрътки — каза Мери.
— Съмнявам се — каза Оливър, — че той би искал да ни нарани по някакъв начин. Ние го измъкнахме от ямата и той сигурно ни е благодарен.
— А ти откъде знаеш, че той е искал някой да го извади от ямата? — попита Снивли. — Може би не сме му направили никаква услуга и той ни е сърдит.
— Мисля, че — каза Корнуол — във всички случаи трябва да приготвим конете и да ги оставим до портата. Така ще бъдем готови за всичко, което се случи.
— А ти какво очакваш да се случи? — попита Снивли.
— Как може някой от нас да знае? — каза Хол. — Може нищо да не се случи, но нека да направим поне това.
Гиб и Оливър вече бяха при конете и им слагаха юздите. Другите бързо се надигнаха и отидоха да ги оседлаят, за да подредят пакетите върху тях.
Но нищо не се случи. Откъсването от сеното, с което конете се хранеха, сега ги бяха направили неспокойни и те тъпчеха с копитата си по земята и тръскаха глави. Тин Бъкет седеше спокойно до огъня.
— Погледнете го — каза отвратен Снивли. — Той бе причината за цялата тази врява, а сега ни отбягва. Седи си със себе си. Наблюдава огъня. Не ми казвайте, че очаква нещо да се случи. Той просто обича да си прави шеги, това е то!
— Може би все още не е времето нещо да се случва — каза Гиб тихо. — Може би все още не е време да потегляме.
След това, съвсем ненадейно настана време да тръгват.
На източния хоризонт се появи огнено колело. То съскаше и ревеше, а когато достигна зенита си, където се обърна и потегли обратно към замъка, ревът му премина във вик. Яркостта му затъмни луната и освети двора в страховита светлина. Каменните стени на замъка и всичките пукнатини до тях се очертаваха ясно от заслепяващата светлина. Замъкът приличаше на рисунка, направена с твърд молив, очертана съвършено с бяло и черно. Корнуол и Гиб се втурнаха към колелото, което издигаше вратата на замъка, а Хол изтича след тях да им помогне. Те се напрегнаха и вратата със скърцане се помръдна нагоре. Огненото колело се приближаваше надолу. Виковете и яркостта му като че ли изпълваха света до пръсване. Около него се разпространяваше огромна топлина. То се завъртя над замъка и почти засегна най-горните му кулички, след което се обърна към небето и всичко се започна отново. Конете, които сега вече не бяха завързани, се втурнаха из двора, цвилейки от ужас. Един от тях се препъна и, изгубил баланс, премина през огъня и навсякъде се разхвърчаха горящи клони.