— Вратата е достатъчно висока — каза Корнуол. — Нека да уловим конете.
Но конете изобщо не възнамеряваха да бъдат уловени. Насъбрали се заедно и цвилещи от ужас, те се отправяха към портата. Корнуол скочи към един от тях, опитвайки се да го хване за юздата. Докосна я и се опита да я задържи между пръстите си, но тя се изплъзна. Предното копито на някакъв кон го удари в ребрата и го изхвърли настрана, плюещ и падащ. Виещ от яд и разочарование, той се изправи на крака. Видя, че конете в момента преминаваха по моста и се отправяха към равнината. Ремъците, които затягаха пакетите върху седлото, на един от тях се охлаби и те се разлетяха на всички страни, докато конят се мъчеше да се отърве от тях.
Хол буташе ръката на Корнуол и викаше: „Хайде да вървим. Да се махаме от тук.“
Другите вече бяха наполовина преминали моста. Куун ги водеше. Той диво тичаше напред, а опашката му се полюшваше ниско над земята.
— Виж само как изчезва — каза Хол отвратен. — Куун винаги е бил страхливец.
Равнината бе осветена така, като че ли слънцето бе на небето. Наситеността на лъчите, които излъчваше огненото колело, си правеше смешни закачки със сенките, превръщайки мястото в бленуваното място на някой луд.
Корнуол усети, че тича, без изобщо съзнателно да го е решил. Тичаше, защото и другите тичаха, защото не му оставаше нищо друго, защото тичането бе единственото разумно нещо, което му оставаше да направи. Точно пред него, по някакъв много странен начин се придвижваше Тин Бъкет. Корнуол с изненада забеляза, че в момент като този той се чудеше как метално същество като това успяваше да се справи на три крака. Три, каза си той, бе ужасно недодялано число.
Нямаше никакъв знак от конете или пък от Адските Хрътки. Разбира се, че тук няма да има Адски Хрътки, каза си той. Те са започнали да се измъкват, още, когато са се появили първите признаци за нашествието на Огненото Колело. С усмивка, той си представи как те няма да престанат да тичат още няколко дни.
Изведнъж забеляза, че точно пред него, другите се спъват, пропадат и изчезват. Те са пропаднали в нещо, мислеше си той, пропаднали са в някакъв капан. Опита да престане да тича, но дори и, когато го направи, изведнъж замята изчезна изпод краката му и той потъна в нищото. Нищото се оказа само в продължение на няколко фута и изведнъж той се приземи върху гърба си, останал без дъх.
Снивли, паднал на една страна, скимтеше:
— Този несръчен Бъкет, падна точно върху мен. С мъка се надигна и седна.
— Всичко ми е наред — каза той. — Но какво се случи?
— Пропаднахме в една дупка — каза Мери.
Лазейки на ръце и крака, Хол се приближи.
— Май ще е най-добре да поостанем тук — каза той. — Тук сме се скрили много добре.
— А там горе има половин дузина колела — каза Мери.
— Не ми се вярва — каза Хол, — че те са тук заради нас. Струва ми се, че те се интересуват от замъка.
— Конете избягаха — каза Гиб отнякъде, скрил се в някаква сянка — и продуктите ни изчезнаха с тях. Останали сме съвсем без нищо посред пустинята.
— Те изхвърлиха някои пакети — каза Оливър, — така че можем да спасим малко храна.
Агонизиращият глас на Снивли премина в сприхавост.
— Махай се от мен, ти, купчина желязо! Остави ме да се изправя!
— Май ще е по-добре да отида и да видя какво му има — каза Хол.
Корнуол се огледа наоколо. Стените на ямата, дупката или каквото и да беше това, се издигаха на височина пет фута, а може би и повече над нивото на пода и им даваха убежище срещу въртящите се огнени колела.
Той изпълзя към стената, в посока, на която се намираше замъкът и внимателно се надигна, за да погледне как се развиват нещата. Както Мери бе казала, сега там имаше повече колела. Те кръжаха над замъка, който се отличаваше от останалия пейзаж по ярката светлина, която го осветяваше. Ревът им бе преминал в плътно бръмчене, което разтърсваше тялото и проникваше надълбоко в главата. Докато той наблюдаваше, една от малките кулички на замъка се поклати и падна. Смилащото хрущене на падащи камъни се разпознаваше ясно сред бръмченето на колелата.