— Те са пет — каза Мери. — Имате ли някаква представа, какво всъщност са те?
Той не й отговори, защото нямаше откъде да знае. Магия, мислеше си той отначало, но след това се напъна да измисли нещо друго, сещайки се как му се присмя Джоунс, когато всичко, което не разбираше, обясняваше с някаква магия. Отговорът не трябваше да се търси измежду нещата, оставени от човека, защото в нито една древна книга, която той бе чел, не се споменаваше за нещо подобно — макар че, почакай малко, каза си той, почакай само за малко, по дяволите — имаше нещо написано и то се намираше на най-необичайното за тази цел място. В книгата на Езекиил, първа глава. Той се опита да си припомни какво бе написано там, но не можа, въпреки че осъзнаваше, че там освен огнени колела бяха описани и много други неща. Трябваше, каза си той, да прекарам повече време с Библията, отколкото с разни древни ръкописи.
Колелата се бяха наредили в кръг, точно над замъка и се въртяха бързо едно след друго. Те все повече се приближаваха едно към друго, докато накрая заприличаха на един огромен, въртящ се огнен кръг, надвиснал над древната сграда. Когато огненият кръг увеличи скоростта си, намалявайки своя диаметър, плътното бръмчене премина във фееричен вой, а кръгът обви целия замък.
Кули и кулички се рушаха, а под воя можеше да се дочуе звука от смилащото срутване, предизвикано от падащите блокове зидария. Огненото колело изхвърляше сини светкавици, а шумът на гръмотевицата така се удряше в земята, че тя се поклащаше и люлееше.
Инстинктивно Корнуол вдигна ръце, за да предпази главата си, но заслепен от гледката, не можа да я наведе. Мери се гушеше някъде отдясно до него. Някой — най-вероятно Снивли — пищеше от ужас.
Въздухът бе изпълнен с мълнии, изпращани от горящото колело. Цялата земя се тресеше, а шумът бе толкова силен, че изглеждаше като че ли самият той улавяше всеки в своята хватка.
От средата на огнения кръг се издигаше огромен облак. Докато го наблюдаваше, изведнъж Корнуол, осъзна, че в действителност това бе прахът на разбитите камъни, които се издигаха през кръга, както се издига пушекът през комина.
И изведнъж всичко свърши. Огненото колело се издигна нагоре и се раздели на пет по-малки огнени колела, които бързо се насочиха нагоре, след което се извиха и се отправиха на изток. След секунди вече нямаше и помен от тях.
Също толкова бързо и светът възстанови своята тишина. Сега единственото, което се чуваше, бе идващото от могилата натрупани камъни тракане и хрущене, което улягащата зидария издаваше. Там някога се намираше Замъкът на Звяра на Хаоса.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
Късно следобяда на третия ден, те попаднаха на вода. Характерът на земята се бе променил. Оголената пустиня на Поразената Равнина най-после бе отстъпила пред все още сухата, но вече по-плодородна планинска част. Първият ден, следобяд, те видяха в далечината огромните сини очертания на Мъгливите Планини, а днес, когато преминаха покрай малкия поток, планините изглеждаха на не повече от един ден път. От равнината изведнъж се стигаше до планинската верига, като че ли достигаща до небето.
Вторият ден, преди обяд останаха без вода, защото тази, която бяха намерили сред нещата, които бягащите коне бяха изоставили, се съдържаше само в една съвсем малка кожена чанта. Няколко часа напразно се опитваха да намерят достъп до кладенеца, намиращ се в двора на замъка, но той бе затрупан от падналите камъни и начупените отломки.
Запалиха лагерния огън и в момента приготвяха вечерята.
— Ще има достатъчно само и за закуска, след което приключваме — каза Мери. — В момента привършваме последната част от житената каша.
— Скоро ще попаднем на дивеч — каза Хол. — Вярно, че той ще ни е недостатъчен, но поне няма да гладуваме.
Снивли слезе по хълма и се настани край огъня.
— Нищо интересно — каза той. — Пребродих наоколо. Не видях абсолютно нищо. Никакви следи, дори стари. Никакви следи, от нищо. Ние сме единствените живи същества, които са дошли до тук. А и това не трябваше да се случи. И ние не трябваше да сме тук. Трябваше да се върнем назад.
— Беше все едно, дали ще се върнем или ще продължим — каза Гиб. — Може би по-нататък ще намерим нещо. Пък и все още носим брадвата на Древните.
— Древните… — каза Снивли. — Ако изобщо ги намерим, те ще вземат твоята скъпоценна брадвичка и ще смачкат черепите ни с нея.
— Престани да се оплакваш, Снивли — обади се Хол. — Вярно, че нямахме голям късмет. Изгубихме конете си и почти всичките си провизии, но успяхме да се измъкнем от цялата тази рутина на замъка без драскотина, а това е повече, отколкото можехме да очакваме.