— Виж — каза той.
— Но Куун…
— Всичко е наред — каза Корнуол. — Те просто си играят игра.
Бъкет бе поставил една от ръцете си да лежи на земята и лекичко движеше края й. Именно това трептене наблюдаваше Куун, Изведнъж Куун се втурна напред, ръката се вдигна в последния момент и вече бе извън обсега му. Куун застина в устрема си и простря едната си предна лапичка към пипалото му. Лапата му я обхвана, след което се обърна по гръб. С втората си лапа започна да се боричка с него. Още едно пипало се протегна и го погъделичка по гърба. Куун пусна първото пипало и, премятайки се през глава, се опита да улови второто.
— Но защо Бъкет си играе с него? — попита Мери. — По същия начин можеш с конец да си играеш с някакво коте. А той дори му позволява да улови пипалото му.
Хол се тръшна на земята.
— Да бъда проклет — каза той.
— Бъкет е човек, въпреки всичко — каза Мери.
— Не човек — каза Корнуол, — защото такова нещо като него никога не би могло да бъде човек. По-скоро бих казал, че има инстинкта за игра, а това го кара да изглежда като малък човек.
— Вечерята е готова — каза Мери. — Бързо я изяжте. Имаме храна, колкото за закуска и с това приключваме.
Куун и Бъкет продължиха да си играят.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
На следващия ден, мислеше си Корнуол, ще продължат към планините, където ще потърсят Древните. А когато ги открият или пък не успеят, какво ще правят? Със сигурност няма да им се иска да обърнат назад и да се върнат по пътя, по който бяха дошли, защото няма да могат да преминат Поразената Равнина без коне, още повече, когато от другата й страна ще ги чакат Адските Хрътки. Никой не можеше да бъде сигурен, че Хрътките ще бъдат там, но вероятността да бъдат там не бе за подценяване.
Той седна на пясъчния хълм, намиращ се до потока и се подпря на един камък. В ляво от него блещукаше лагерният огън и той виждаше силуетите на другите, разположили се около него. Надяваше се, че за момент те няма да забележат липсата му, защото не му се искаше да тръгват да го търсят. По някаква причина, която не можеше да разбере, на него му се искаше да остане малко насаме със себе си. Може би искаше да помисли, но осъзнаваше, че времето, през което мислеше, отдавна бе преминало. Трябваше да се помисли много по-рано — още преди да се бяха втурнали в това невъобразимо пътешествие. Но той знаеше, че ако бяха помислили, преди да тръгнат, изобщо нямаше да потеглят на никъде. Пътуването бе просто импулсивна реакция. Ето например той бе избягал от университета, веднага след като се разбра за страницата от ръкописа. А сега като си помисли, в действителност не бе необходимо да избяга. Имаше хиляди места в района на университета, а и в града, където можеше да се скрие. Измислената необходимост да избяга бе просто повод, за да може да напусне университета и да намери Древните. И от този момент експедицията прерасна във верига от странни събития. Тези, които се присъединиха към нея го направиха, отговаряйки на същия емоционален позив, какъвто и той бе почувствал — позиви, които в лицето на действителността изглеждаха нелогични. Може би едно неосъзнато бягане от еднаквостта на обикновения живот, за който Оливър и Хол говориха преди няколко часа.
Когато дочу звука на мекото шумолене зад себе си, той стана на крака. Беше Мери.
— Чудех се къде ли си — каза тя. — Дойдох да те търся. Надявам се да нямаш нищо против.
— Пазех място за теб — каза той и протегна ръка, за да я упъти към мястото, където преди се бе разположил, след което седна до нея.
— Какво правиш тук? — попита тя.
— Мисля — каза той. — Чудя се. Чудя се, дали имахме правото да дойдем, а също и какво ще правим отсега нататък. Засега ще продължим напред, за да намерим Древните, но после? А и какво ще се случи, ако не открием Древните? Ще продължим ли напред, втурвайки се от приключение в приключение, просто ей така, заради самото пътуване, за да открием някакви нови неща? Такова развитие на събитията може да ни убие. Досега просто имахме късмет.
— Всичко ще ни е наред — каза тя. — Досега никога не си се чувствал по този начин. Ще открием Древните, Гиб ще им даде брадвата и всичко ще продължи по начина, по който трябва.
— Намираме се далеч от къщи — каза той — и може би няма връщане назад или поне то не е лесно. Аз, от моя страна, не възразявам срещу всичкото това. Единственият ми дом бе университетът, а той не беше дом. Университетът не е нищо повече от място, където всички спират за малко. Единствено за Оливър това сигурно не е така. Той живееше на тавана на библиотеката и то в продължение на години. Но Гиб имаше своето блато, а Хол и Куун своето кухо дърво. Дори Снивли имаше своята мина и металообработващ магазин. А ти…