— В описанията на древните пътешественици се правят само някакви намеци — каза Корнуол. — Там никъде не се казва нищо точно определено. Няма никакви свидетелски записи, нали разбирате, само слухове. При това от втора ръка. Никакви твърди доказателства. Просто ужасяващи малки намеци, за това, което са Древните — по някакъв начин хуманоиди. Хуманоиди, но носещи изобилно митично задоволство. Дори човекът който и да е бил той, този, който е описал речника и граматиката на Древните, не е споменал нищо за самите Древни. Може и да е, но тази част от ръкописа е открадната или загубена по някаква причина, потисната е от някой си църковник преди векове. Предполагам, че може би той е бил човек, но за това не съм сигурен. Предполагах, че сигурно са хора, но нямаше как да съм сигурен. Брадвата, която носи Гиб, прилича на човешка изработка. Кой, освен човека, би обработил камъка толкова изящно?
— Сега, когато ги открихме — каза Снивли, — какво ще правим с тях? Нима Гиб ще се втурне към тях и ще им връчи брадвичката? Ако бях на твое място Гиб, бих се поколебал дали да направя това. Не ми харесва видът на плячката, която носят.
— Ще отида долу и ще поговоря с тях — каза Корнуол.
— Бъдете нащрек, но без прибързани действия, моля ви. Не ми се иска да ги изплашим и те да избягат от нас.
— Но те не изглеждат така изплашени — каза Снивли, — както на мен ми се иска.
— Аз ще те прикривам — каза Хол, — затова ако обичаш, в случай че забележиш някакви враждебни действия от тяхна страна, моля те, недей да се правиш на герой.
Корнуол разкопча колана на меча си, след което го подаде, заедно с меча на Мери.
— Трябва да се считаме за мъртви — изплака Снивли. — Ще изгризат костите ни още до довечера.
Корнуол вдигна ръцете си, простирайки дланите си напред, след което бавно заслиза надолу по склона.
— Ние идваме с мир — извика той на езика на Древните, надявайки се произношението, с което ги изказва, да е поносимо. — Без бой, без убийства.
Те изчакваха и просто го наблюдаваха, докато се приближаваше към тях. Двамата, които носеха трупа, го оставиха и се отдръпнаха при другите.
Те не дадоха никакъв знак, че са разбрали думите му. Просто си стояха упорито и изчакваха да видят какво ще се случи. Лицата, скрити зад гъстите им бради, не изразяваха нищо. Засега не бяха направили никакви заплашителни действия с копията си, но това, мислеше си той, можеше да се случи всеки момент и нямаше да има нищо, което да ги предупреди, че това ще се случи.
На около шест фута от тях той спря и отпусна ръцете си.
— Ние ви търсихме — каза той. — Носим ви подарък.
Те не казаха нищо. Дори и очите им не изразяваха нищо.
Той се опитваше да прецени, дали те разбират това, което им казва.
— Ние сме приятели — каза той и зачака.
Най-накрая един от тях каза.
— Откъде можем да знаем, че сте приятели? Може да сте и демони. Те приемат много форми. Ние ги познаваме. Ние сме ловци на демони.
Той посочи към нещото, окачено на пръта. Двама от тях отстъпиха назад, за да може той да види по-добре. Нещото имаше човешка форма, но кожата му бе тъмна и почти синя. Имаше дълга, тънка опашка и малки рогчета подаващи се от челото му. Краката му приличаха на копита.
— Ние го уловихме — каза говорителят на-групата. — Хващаме и много други като него. Този тук е малък. Малък, млад и вероятно много глупав. Но ние хващаме и стари — той се облиза. — Добра храна са.
— Храна?
— Готвиш ги на огъня и след това ги ядеш. — Той изигра пантомима, чрез която постави нещо в устата си и го сдъвка. — Вие ядете ли?
— Да, ядем — каза Корнуол. — Но не и демони, нито пък хора.
— Преди много години ядяхме хора — каза Древният.
— Но не и сега. Сега ядем само демони. Хората изчезнаха. Вече няма хора, с които да се храним, а много демони. Има истории, разказвани край лагерните огньове, където се говори за хора, които някога са се ядяли. Днес хората не ни липсват, защото има предостатъчно демони. Ей, този, тук — и посочи към трупа, вързан на пръта — ще бъде добра храна. Не се случва често такива да се въртят наоколо. Вярно, че на всеки ще се падне по съвсем малко, но месото ще бъде крехко — при мисълта за крехкото месце, лицето му се разтегли в усмивка, която разкри всичките му зъби.
Корнуол усети спадане на напрежението. Древните бяха разговорливи и той прие това за добър знак. Никой не би бъбрил с този, който е на път да убие. Той бавно заизследва другите лица. В тях нямаше нито приятелство, нито враждебност.
— Сигурни ли сте, че не сте демони? — попита Древният.