— Но ти каза или поне аз така разбрах, че нашите два свята са се разделили по-скоро.
— За Бога, не знам — каза Джоунс. — Не знам нищо повече. Някога си мислех, че знам, но сега ми се струва, че съм все по-малко и по-малко уверен в каквото и да било.
— Ти каза, че си дошъл, за да се срещнеш с нас. От къде знаеше къде да ни търсиш, а и какво се случи с теб? Ние ходихме до твоя лагер и ни стана ясно, че си заминал.
— Добре, ти ми говореше за Древните. Аз останах с впечатлението, че ти си готов на всичко, за да ги откриеш. Знаех, че ще трябва да преминеш през Поразената Равнина, за да достигнеш до тях. Виждаш ли, аз просто се опитах да открадна маршрута ти. Когато разговаряхме, ти спомена нещо за някакъв университет — мисля, че на теб пък ти го беше казало малкото, смешно джудже.
— Значи ти тръгна да търсиш университета?
— Да, точно така направих. И го открих. Изчакай ме да ти доразкажа…
— Но ако си го открил…
— Корнуол, бъди разумен. Всичко си е там — документите, книгите. Но са написани на някакъв странен начин. Не можах нищо да разчета.
— И си помисли, че сигурно аз ще успея.
— Виж Корнуол, нека да сме наясно. Какво значение всъщност има? Двата ни свята са разделени. Ние принадлежим на различни неща. Но това не ни пречи да бъдем благоразумни. Ти ще направиш нещо за мен, аз ще направя нещо за теб. Така от край време е навсякъде по света.
— Мисля — каза Хол, — че трябва най-после да предприемем нещо. Тези започнаха да се раздвижват.
— Те все още не са убедени, че не сме демони — каза Корнуол. — Ще трябва да похапнем малко демонско месо, за да им докажем. Когато веднъж някаква тъпа идея им се е загнездила в ума, просто няма излизане… Той се обърна към Счупената Мечка.
— Сега отиваме у дома — каза той. — Ние сме приятели. Заедно ще ядем и ще танцуваме. Ще седим и ще си говорим, докато слънцето изгрее. Ще бъдем като братя.
Счупената Мечка изхленчи.
— Светещата сабя! Светещата сабя!
— О, Боже Господи, в главата му е само тази Светеща сабя — някаква легенда, която се разказвала край огньовете в продължение на векове. Е, ще се наложи да я прибера.
Той го прибра в ножницата, след което се обърна към Счупената Мечка:
— Хайде да потегляме. Приберете си плячката. Ние всички сме гладни, хайде.
— За щастие — каза Счупената Мечка, — в къщи имаме разни други неща, освен този демон — мечка, сърна, лос. Ще са достатъчни. Ако не бяха те, вместо да пируваме, щяхме да гладуваме.
Корнуол сложи ръка на рамото му.
— Радвам се, че е така — каза той. — Ще намажем лицата си. Ще ядем дотогава, докато не можем да сложим повече хапка в устата си. И всичкото това ще го правим с вас.
Счупената Мечка разцъфна в усмивка.
— Вие не сте демони — каза той. — Вие сте боговете на Светещия меч. Довечера огньовете ще светят ярко и всички ще бъдат щастливи, защото боговете са ни посетили.
— Не споменахте ли нещо за някакъв пир? — попита Джоунс. — Погледнете надолу по хълма. Кучият му син надушва яденето от мили разстояние.
Това беше Госипър. Парцалите му се надуваха от вятъра, тоягата му се опираше устойчиво в земята, докато той се придвижваше. Гарванът бе кацнал на рамото му, издавайки безсрамни звуци. На Корнуол му се стори, че видът му бе още по-оплешивял от преди.
Малкото бяло кученце с очила се влачеше зад Госипър.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
Древният не беше в добра форма. Той имаше само едно око и някакъв белег, който започваше от мястото, където се бе намирало другото и се простираше през бузата му чак до врата.
Той докосна кухината с показалеца си и проследи белега надолу. Липсваха му три пръста, бяха му останали само палец и показалец.
Той вторачи единственото си, блещукащо око в Корнуол.
— Вкопчени един в друг — каза той. — Аз и той. Една стара глиганска мечка, почти толкова долна, колкото и аз. Но аз бях този, който си тръгна, не мечката. Тя ме разкъса, но аз бях този, който си тръгна. Ние я изядохме. Ние я довлякохме до тук и я сготвихме и трябва да призная, че по-жилаво от нейното месо не съм ял през живота си. Жилаво за ядене и трудно за сдъвкване. Но това беше плътта, която най-много ми се е услаждала през живота.
Той се разтърси и се разхили на шегата си. Не му бяха останали почти никакви зъби.
— Сега не бих могъл да я изям — каза той и посочи към все още отворената си уста. — Всичките ми зъби изпопадаха. Знаете ли защо падат зъбите?
— Не, не знам — каза Корнуол.
— Защото вече не ме бива — каза Старият Човек. — Схванат съм в краката. Останала ми е само една здрава ръка. Едното ми око го няма, но тези хора там — каза той, сочейки към групата от Древни, които бяха приклекнали около него — те не смеят да ме закачат. Те знаят, че аз съм подъл и хитър. Винаги съм бил такъв. Нямаше да преживея толкова дълго, ако не бях такъв. Чух, че ти си бог и че носиш светещия меч.