— Ние няма да сме алчни — каза Счупената Мечка. — Искаме само пръчката, която гърми.
— Какво става? — попита Джоунс.
— Иска пръчката, която гърми. Иска твоето оръжие.
— Този стар глупак няма да може да направи нищо. Сигурно сам ще се застреля. Трябва да знаеш, как да използваш всяко нещо. Аз няма да се предам.
— Той казва, че това е опасно за този, който на разбира как да го ползва — каза Корнуол на Счупената Мечка. — Това може да убие този, който го притежава, ако не е приятел с него. Това е една силна магия и не е за всеки. Само велики магьосници могат да се научат как да го използват.
— Ние го искаме — настоя Счупената Мечка. — Също така и рогът, който носи жената и светещия меч.
— Не — каза Корнуол.
— Нека да поговорим мъдро — каза Счупената Мечка. — Вие ни давате пръчката, рога и меча, а ние ви даваме вашия живот — той посочи към падналия Стар Човек. — Това, което аз ви предлагам, е повече от това, което той ви предложи. При него щеше да има много мъртви.
— Не се карай с този кучи син — каза Джоунс.
Корнуол протегна ръката си и бутна оръжието на Джоунс на една страна.
— Заобиколени сме отвсякъде — каза Хол. — Помежду им сме. Жените и децата са взели в ръка тояги и камъни…
Отзад някой бутна силно Корнуол на едната му страна. Въжеобразно пипало се протегна и издърпа меча от ръката му.
— Ти не можеш да направиш това! — извика Корнуол.
Друго пипало го удари в гърдите и го свали на земята. Докато се надигаше, той видя още много други пипала — като че ли въздухът бе изпълнен от виещи се, жилещи въжета. Те се промъкваха през тълпата от Древни, които ги бяха заобиколили, притискаха ги към стената на убежището и сграбчваха копията от ръцете им. Всяко пипало беше натрупало по около дузина копия и както Корнуол забелязваше, те ставаха все повече и повече.
— Какво по дяволите става? — попита Джоунс. — Той ми взе пушката…
— Бъкет — изрева Корнуол, — какво по дяволите правиш?
Древните, които се намираха около Счупената Мечка, бяха притиснати до стената. Около огъня шумотевицата продължаваше, защото жените и децата тичаха, втурвайки се диво насам-натам. Кучетата започнаха да скимтят, свили опашки между краката си.
Бъкет хвърляше копията, които бе събрал отвъд ръба на убежището, в тъмнината на клисурата. Другите му пипала помитаха мястото около огньовете и събираха тоягите и камъните, които децата и жените бяха изоставили, след което ги хвърляха след копията в пропастта.
— Той се е побъркал — извика Мери. — Дори взе и рога.
— Ще го окова, ако нещо се случи с пушката ми! — изписка Джоунс.
От тялото на Бъкет излизаха безброй много пипала и отстрани изглеждаше като настръхнал. Приличаше на нещо, което е направено от метал и от което излизат безброй много пипала — като паяк, провесил се на увиснала, скъсана мрежа. Пипалата му като че ли излизаха от малките дупчици, които бяха надупчили тялото му. Сега пипалата ги бутаха напред, в посока към ръба, където пътеката се впускаше надолу към клисурата.
— Идеята му е много добра — каза Гиб. — Хайде да се махаме от тук.
Долу в клисурата се чуваше вой и викове. Част от децата и жените бяха или паднали или изтъркаляли се от ръба в тъмнината. Групата Древни, които бяха притиснати към стената, сега бавно и много внимателно се придвижваха напред.
Когато Корнуол и другите достигнаха до пътеката, Бъкет ги избута напред. Той върна рога — на Мери, брадвата — на Гиб, лъка — на Хол и меча — на Корнуол. Пушката на Джоунс захвърли в клисурата.
— Защо мътните те взели, направи това! — пенявеше се Джоунс. — Ще те разкъсам на парчета! Ще те разруша!
— Мърдай напред — изръмжа Корнуол. — Той знае какво прави!
Бъкет протегна едното си пипало и го уви около мечката, която се печеше на грила, задържайки я във въздуха. Капчици от цвъртяща мазнина се посипаха върху лицето на Корнуол.
— Сега си имаме вечеря — каза, облизвайки се, Оливър.
— Освен това — добави Снивли с облекчение — няма да ни се налага да ядем никакво демонско месо.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
— Спасени сме — каза Хол. — Те няма да се опитат да ни последват. Не вярвам да са големи любители на промъкването в тъмното. Освен това те са ужасно уплашени от клисурата.
— Сигурен ли си, че именно това е клисурата, за която говореха? — попита Корнуол.
Джоунс кимна.
— Това е тази, през която аз стигнах до университета. Явно съм минал покрай лагера на Древните, но не съм ги забелязал. А сега ще ми разкажете ли за този ваш робот? Ако имах нещо тежко наблизо, щях да го посмачкам малко, макар че трябва да призная, че той успя да ни отърве от онова гадно място по доста ефективен начин. Искаше ми се само да ни беше предупредил преди това.