— Но как е възможно? — попита Корнуол. — Звездите не са нищо повече от божествена светлина, поставена поради божията милост в простора. Може да идват от някакъв магьоснически свят, някакво място — скрито и забранено за нас, но не и от звездите.
— Не възнамерявам да ти изнасям лекции за това, което астрономите от моя свят са открили — каза Джоунс. — Само ще си загубя времето. Ти си сляп за всичко, което не е магия. Само да попаднеш на нещо, което не можеш да разбереш и веднага започваш с тези си твърдения.
— В такъв случай — каза сухо Хол, — нека да не го обсъждаме. Съгласен съм, че няма да можем да достигнем до единно мнение. В действителност дори нямаме нужда от това.
— Ние ти разказахме нашата история — каза Мери. — Сега защо не ни разкажеш своята? Ние те търсихме, за да те помолим да се присъединиш към нас в нашето пътуване през Поразената Равнина, но не те открихме, защото ти бе изчезнал.
— Всичко стана заради Корнуол — каза Джоунс. — Той ми намекна за някакъв университет, на който не отдаваше голямо значение, но бе много заинтересуван. Той не го каза, но на мен ми се стори, че в действителност именно това бе неговата крайна цел. И така, по лукав и неморален път, аз реших да му го открадна под носа.
— Но откъде знаеше къде можеш да го намериш? — попита Корнуол. — И как успя да отидеш до там?
— За мястото — отговори Джоунс — преди всичко се догатвах. Изучих и една карта.
— Но тук няма никакви карти.
— Да, но в моя свят има. В моя свят това не са Мъгливите Планини, нито пък Поразената Равнина, а най-обикновено място, заселено от обикновени хора. То е изучено, направени са карти, а също са посочени и пътищата, които достигат до там. Така че, аз използвах машината, която ми дава възможност да се премествам от вашия свят в моя и се върнах обратно в моя. Там изучих картите, поразмишлявах и превозих машината си — с това искам да кажа, че използвах една друга машина, с която преместих машината, която ме премества на мястото, на което аз вярвах, че се намира университетът във вашия свят. Ако всичко това ви звучи объркващо…
— Вярно е — каза Снивли. — Но ако обичаш продължи.
— След това се върнах в този свят и, се оказа, че предположенията ми са били верни. Бях се приземил само на няколко мили от университета. Там прекарах няколко дни, които ми бяха достатъчни, за да разбера, че имам нужда от помощ. Както вече ви казах, там открих книги и документи, но не можах да прочета и ред от тях. След това се сетих за вас. Знаех, че ще се опитате да преминете през Поразената Равнина и се надявах, че след като Корнуол е прекарал толкова години в Уалузинг, ще може да разчете тези книги. А също така предположих, че може би ще имате нужда от помощ. Така че потеглих. По-нататък вие знаете историята.
— Университетът? Никога досега не бях виждал нещо подобно. Една огромна сграда, която отдалеч приличаше на много сгради, построени една до друга. Прилича на място, за което човек би си помислил, че е строено от феи. Място, каквото вашата магия, господин Марк, би могла да построи. Изглежда като че ли е направено от пяна и дантела — сякаш не е строена от човешка ръка…
— Може би не е направено от човешка ръка — каза Снивли.
— Наоколо имаше обработваема земя и градински площи. Бяха засети семена и беше повече от ясно, че някой се грижи, отглежда ги и прибира реколтата. Имаше и добитък — прасета, пилета, няколко мършави коня, петли, гъски, патки и гълъби. Достатъчно добитък, домашни животни и обработваема земя, които да изхранят солидно население. Но там нямаше никого. От време на време, докато се разхождах нагоре-надолу, ми се струваше, че някой ме наблюдава, а също така ми се струваше, че от време на време улавям някакви забързани фигури и това бе всичко. Никой не дойде да ме посрещне, никой не ме изпрати. Те, които и да бяха, се криеха от мен.
— Ние сме доволни — каза Снивли, — че чухме тази толкова интересна история от теб. Но въпросът сега, е какво ще правим?
— Трябва да продължим напред — каза Корнуол. — Не можем да се върнем през Поразената Равнина. Без коне не можем да се справим.
— А освен това, там има и Адски Хрътки — каза Гиб.
— Наистина не можем да се върнем — каза Снивли. — Но това е, защото ти умираш от желание да видиш университета. Цялата работа е, че ти не трябва да го виждаш, ние също. Вие имате вашите свети места, а ние си имаме нашите. Много от нашите вече са обезчестени и забравени. Университетът е едно от местата, които са ни останали, а това е така, защото неговото съществуване е много добре прикрито.