— Не — отговори му джуджето. — Не мога. Но някои джуджета знаят как. Вероятно и някои таласъми. Особено тези от тях, които по цял ден висят в университета. Но ние джуджетата, бидейки търговци, сме си изработили система за означаване на числата. Тя е много справедлива.
— Да — отвърна му Гиб. — Много справедлива и изключително точна.
Снивли отиде в дъното на стаята и започна да тършува из лавиците. След това се върна обратно с брадвата, прикачена на дръжка, направена от хикория.
— Мисля — каза той, — че е добре балансирана. Но ако не е, донеси ни я обратно и ще го оправим.
Гиб възторжено я вдигна.
— Чувствам я прекрасно — каза той. — Точно така, както би трябвало. Ако имам нужда от някакви малки поправки, ще се справя и сам.
Той взе острието в ръце и прекара пръсти по блестящия метал.
— Прекрасно! — каза той. — Великолепно! Ако се грижа добре за нея, ще ми върши работа през целия ми живот.
Снивли беше очарован.
— Харесва ли ти? — попита той.
— Майсторски свършена работа — отговори му Гиб. — Бива си я.
— Ще видиш — каза джуджето, — че ще ти върши чудесна работа. Острието й няма да се промени. Само внимавай с камъните, защото никоя брадва не може да устои на камък.
— Ще внимавам — каза Гиб. — Знам, че брадвата е много нежно сечиво и никога не бих се отнесъл зле към нея.
— А сега, искам да ти покажа нещо друго — каза джуджето.
Той седна и постави нещо, внимателно увито в агнешка кожа, на коленете си. Отви го почти със страхопочитание.
Когато агнешката кожа се махна, предметът, който тя покриваше, заблестя, осветен от светлината. Гиб се наведе към него. Вторачи се в него като омагьосан.
— Меч! — възкликна той.
— Човешки меч — уточни Снивли. — Твърде голям, твърде дълъг, твърде тежък за такива като теб и мен. Боен меч. Без безвкусни украшения по него, без лъжливо блещукане. Сечиво — такова, каквото е твоята брадва. Със скромно острие. Мечовете, които сме изработили, откакто аз съм тук, се броят на пръстите на едната ти ръка. А този е най-добрият измежду тях.
Гиб се протегна и докосна острието.
— Има си собствена самоличност — каза той. — Той е от вида оръжия, на които се дават имена. Старите поверия говорят, че някога хората кръщавали мечовете си с имена, така както давали и на конете си.
— Намерихме залежи на по-богата руда, съвсем малко количество — обясни Снивли. — Много внимателно я добихме и я скътахме настрана. Много рядко се случва да попаднеш на такава руда. Използваме я само в специални случаи — както с този меч или с твоята брадва.
— Искаш да кажеш, че брадвата ми…
— Брадвата и мечът са братя.
— Нека да се надяваме, че мечът ще попадне в добри ръце.
— Ще внимаваме това да се случи — каза Снивли.
— Донесох ти старата ми брадва — каза Гиб. — Металът все още е добър, но откосът вече толкова се скъси, че не може да се наточи както трябва. По нея няма никаква ръжда. Мислех си, че бихте могли да използвате метала. Не очаквам да получа кредит за него.
Той я вдигна от земята и я подаде на джуджето.
— Била е добра брадва — каза Снивли. — Била е на баща ти, нали?
Гиб кимна с глава.
— Даде ми я, когато си построих сала.
— Ние му я направихме — каза му Снивли. — Беше добра брадва, но разбира се не толкова добра, колкото твоята.
— Баща ми ти изпраща много поздрави. Също и майка ми. Споменах им, че ще те видя.
— Добър живот си живеете — каза джуджето, — там долу в блатото. От години насам. Нямате никаква история, нали? Не си спомняте откога сте там.
— Не можем да описваме събитията. Не можем да пишем — каза Гиб. — Знаем само старите поверия. Те се предават от баща на син. Може би има истина в тях, но не знам колко.
— Откакто джуджетата обитават хълмовете, вие живеете там, в блатото — каза Снивли. — Дори още преди ние да дойдем. И ние си имаме легенди. Например за този, който пръв е открил руда тук, горе и е развил мината. Но както и вие, и ние не можем да знаем със сигурност истината.
Гиб вдигна на рамо торбата, предназначена за отшелника.
— Трябва да тръгвам — каза той. — Има още много изкачване до пещерата на отшелника. А искам да се върна вкъщи преди да падне нощта.
Снивли кимна с глава.
— Добре е така да направиш. Тази година има много вълци. Повече от всяка друга година. Ако стане много късно, отбий се насам, за да прекараш нощта. Винаги си добре дошъл.
ГЛАВА ШЕСТА
Отначало Гиб си помисли, че отшелникът го няма в къщи, въпреки че това беше твърде странно. Последните няколко години, през които здравето му се влоши, го принудиха да не напуска пещерата, с изключение на дните, през които търсеше корени, билки, листа и кори от дърво, от които правеше своите лекарства.