Николай Гогол
Омагьосаното място
Истинска история, разказана от псалта на ***-ската черква
Повярвайте, омръзна ми вече да се разправям! Че какво си мислите? Наистина е отегчително: разправяй, та разправяй и не можеш се откопчи! Е, добре, ще разправя, но вече наистина за последен път. Да, ето, вие говорехте, че човек може да надвие, както се казва, нечистия дух. То, разбира се, тоест, ако поразмислиш добре, на тоя свят стават всякакви чудеса… Но все пак не казвайте това. Поиска ли дяволската сила да те измами, ще те измами; Бога ми, ще те измами! Ето, ако обичате, да ви кажа: ние бяхме всичко четирима братя. Тогава аз бях още глупав. Бях само на единайсет години; но не, не на единайсет; помня като сега, че веднъж, когато почнах да пълзя на четири крака и да лая като куче, баща ми поклати глава и извика: „Ей, Фома, Фома; време е да те оженим, а ти вършиш глупости като младо муле!“ Тогава дядо ми беше още жив и — дано хлъцне лесно на оня свят — бе доста як в нозете. Някой път ще му хрумне… Но как мога да разправям така? Един от вас цял час рине от печката въглен за лулата си, друг се завтекъл за нещо в хамбара. Какво е това наистина!… Да речеш, че ви карам, а то вие сами ми се натрапихте. Ако ще слушате, слушайте! Баща ми още в началото на пролетта закара в Крим тютюн за продан. Не помня само дали две или три коли беше натоварил. Тогава тютюнът имаше добра цена. Той взе със себе си тригодишния ми брат, да го свикват отрано на кираджилък. Останахме дядо, майка ми, аз, брат ми и още един брат. Дядо ми беше засял бостан досам пътя и се премести да живее в колибата. Взе и нас със себе си, да пъдим врабците и свраките от бостана. Не може да се каже, че ни беше лошо. Понякога през деня изядеш толкова краставици, пъпеши, ряпа, лук, грах, че в корема ти, ей Богу, като че петли кукуригат. После тая работа е и доходна. Минувачи бият път, всекиму се ще да си хапне диня или пъпеш. А от околните села понякога донасят за размяна кокошки, яйца, пуйки. Хубав живот беше. Но дядо ми се радваше най-много, че всеки ден ще минат петдесетина кираджии. Те са народ, нали знаете, видял и патил, почне ли да разказва, само слушай! А за дядо ми то е същото, както за гладния — галушки. По някой път се случваше да срещне стари познати (всеки вече познаваше дядо ми), сами ще се досетите какво става, когато се съберат старци. Тара-тара, та тогава било такова, та онакова… И като започнат, спомнят си Бог знае кои времена. Веднъж, на, като че сега се е случило, слънцето клонеше вече към залез; дядо ми ходеше из бостана и махаше от пъпешите листата, с които ги покриваше през деня, за да не се напекат от слънцето.
— Погледни, Остап — казвам на брат си, — кираджии минават!
— Де са кираджиите? — рече дядо и сложи белег на един голям пъпеш, за да не го изядат случайно момчетата.
Из пътя наистина се точеха шест коли. Напред вървеше един кираджия със сиви мустаци. Още преди да наближи, как да ви кажа, на десетина крачки, той се спря.
— Здравей, Максим! Виж къде даде Господ да се видим!
Дядо присви очи:
— А, здравей, здравей! Отде те носи Бог? И Болячка бил тук? Здравей, здравей, братко! Ах, та те всички били тук: и Крутотришченко, и Печериця, и Ковельок, и Стецко! Здравейте! Ах, ха, ха, хо, хо!… — и почнаха да се целуват.
Разпрегнаха воловете и ги пуснаха да пасат из тревата. Колите оставиха на пътя, а те всички насядаха в кръг пред колибата и запалиха лулите. Но до лули ли им беше сега? От приказки и разговори едва ли им се падна да изпушат и по една лула. След като се нахраниха, дядо реши да нагости приятелите си с пъпеши. И ето, всеки взе по един пъпеш, изчисти го хубавичко с ножчето (опитни хора бяха всички, доста бяха скитали, знаеха как се яде, можеха и на господарска трапеза да седнат). След като изчистиха пъпешите добре, всеки проби с пръст дупчица, изпи му сока, почна да го реже на филийки и да ги слага в устата си.
— Какво зяпате, момчета? — каза дядо ми. — Танцувайте, кучи деца! Остап, де ти е свирката? Я засвири казачок! Фома, сложи ръце на кръста! Ха така! Хей хоп!
Аз бях тогава пъргав момък. Проклета старост! Сега вече не мога да му тропна така, вместо да правят разните му завъртулки, нозете ми се препъват. Дядо ми седна с кираджиите и дълго ни гледа. Забелязах, че нозете му не стоят на едно място, като че някой ги дърпа.
— Ще видиш, Фома — рече Остап, — дъртакът ще почне да играе!
И какво мислите? Преди още Остап да го каже, старецът не се стърпя. Поиска му се, знаете, да се похвали малко пред кираджиите.
— Гледайте, дяволски деца! Така ли се танцува? Ето как се танцува! — каза той, като се изправи на нозете си, протегна ръце и удари токовете.
Да си призная, ако е за танцуване, той танцуваше така, че можеше да играе и с хетмановата жена. Ние се дръпнахме настрани, а дъртакът почна да върти нозе по цялото равно място край лехата с краставици. Но едва стигна до средата и поиска да се разиграе и да направи във въздуха някакъв фокус с нозете си — не се вдигат нозете му и толкова. Гледай ти беда! Засили се отново, стигна до средата, не може! Каквото щеш прави, не може и не може! Нозете му ставаха като дърво. „Виж ти, дяволско място! Виж ти, сатанинска магия! Намесил се е изродът, врагът на човешкия род!“ Е, как да се опозори пред кираджиите? Спусна се отново и почна да удря бързо, ситно, да му се ненагледаш: стигна до средата — не. Не може да играе и туйто!