— Ах, мръсен сатана! Дано се задавиш с гнил пъпеш! Дано пукнеш още като малък, кучи сине! Виж как ме посрами на стари години!
И наистина някой зад него се изсмял. Огледал се: нито бостан, нито кираджии, нищо. Отзад, отпред, отстрани — равно поле! „Бре! Тц-тц-тц!… Ето ти теб!“ Почнал да присвива очи — мястото сякаш не е съвсем непознато: отстрани гора, зад гората се подавал някакъв прът и още отдалеч се виждал в небето. Каква е тая поразия: та това е гълъбарникът в зеленчуковата градина на попа! От другата страна също така нещо се сивее. Вгледал се: харманът на общинския писар. Виж къде го замъкнала нечистата сила! След като се полутал наоколо, попаднал на една пътека. Месец нямало; вместо него през облака се мяркало бяло петно. „Утре ще има силен вятър!“ — помислил дядо. Поглежда, встрани от пътеката на един гроб пламнала свещ. Я гледай! Застанал дядо ми с ръце на кръста и гледа: свещта угаснала. Малко по-надалеч пламнала друга. „Имане! — извикал дядо ми. — Обзалагам се на каквото щеш, че е имане!“ И вече щял да си плюе на ръцете, за да копае, но се досетил, че няма нито копачка, нито лопата. „Ех, жалко, но кой знае? Може би пък трябва само да вдигна чима и то вече лежи там, миличкото! Няма що, поне да отбележа мястото, да не го забравя после!“
Домъкнал той един голям клон, сигурно счупен от бурята, стоварил го на оня гроб, гдето горяла свещта, и тръгнал по пътеката. Младата дъбова гора ставала все по-рядка, мярнал се плет. „Така, нали казвах — помислил дядо ми, — че това е попският чифлик? Ето го и плета. Сега няма и една верста до бостана.“ Но той се върнал късничко у дома и не пожелал да яде галушки. Събудил брат ми Остап, попитал го само отдавна ли са заминали кираджиите и се завил с кожуха.
И когато Остап почнал да го пита: „Къде те дянаха дяволите днес, дядо?“ „Не питай — рекъл той, като се завил още по-добре, — не питай, Остап, защото ще ти побелее косата!“ И захъркал така, че врабците, които били накацали в бостана, се разхвърчали от уплаха. Но може ли сън да го хване? Няма що да се каже, голям хитрец беше той, да му даде Бог царство небесно! Знаеше винаги как да се отърве. Някой път ще ти запее такава песен, че ще почнеш да си хапеш устните. На другия ден, щом почнало да се мръква в полето, дядо ми облякъл свитката, препасал се, взел под мишница копачка и лопата, сложил си калпака, изпил едно канче квас, избърсал устните си с пеша и тръгнал направо към поповата градина. Отминал и плета, и ниската дъбова гора. Между дърветата лъкатушела пътека и излизала в полето. Като че била същата. Излязъл и на полето. Мястото точно снощното: ето и гълъбарникът стърчи, но харман не се вижда. „Не, не е онова място. Онова трябваше да е по-далеч. Изглежда, трябва да завия към хармана!“ Тръгнал назад, поел из друг път — харманът се вижда, а гълъбарника го няма! Пак се върнал по-близо до гълъбарника — харманът се скрил! В полето, като за беда, почнал да ръми дъжд. Затичал се към хармана — гълъбарникът се загубил; към гълъбарника — харманът се загубил. „Ах, проклет сатана, дано не доживееш да видиш свои деца!“ А дъждът ливнал като из ведро. И като свалил новите си ботуши и ги завил в кърпа, за да не се набръчкат от дъжда, хукнал като господарски кон-бегач. Вмъкна се в колибата цял измокрен, покри се с кожуха и почна да мърмори нещо през зъби и да кити дявола с такива думи, каквито никога не бях чувал. Право да си кажа, сигурно щях да се изчервя, ако това се беше случило през деня. На другия ден се събуждам, гледам: дядо ми ходи вече из бостана, като че нищо не е било, и покрива дините с листа от репей. На обед старецът пак се разприказва, почна да плаши малкия ми брат, че щял да го размени срещу кокошки вместо дините. А след като се наобядва, направи си свирка от дърво и взе да свири с нея и ни даде за игра един пъпеш, превит на три като змия, който той наричаше турски. Такива пъпеши никъде не съм виждал. Наистина семето им беше получено някъде отдалеч. Привечер, като хапна, дядо ми отиде с мотиката да прекопае нова леха за късните тикви. Минал край онова омагьосано място, не се стърпял да не избърбори през зъби: „Проклето място!“, застанал на средата, гдето завчера не можа да танцува, и сърдито ударил с копачката. Погледнал, около него пак същото поле: от едната страна стърчи гълъбарникът, от другата — харманът. „Добре, че се сетих да взема копачката. Ето и пътеката, ето и гроба, ето и сложения клон, ето и свещта гори! Само да не сгреша!“ Полекичка се завтекъл, вдигнал мотиката нагоре, като че искал да нагости с нея някой шопар, който се е вмъкнал в бостана, и се спрял пред гроба. Свещта угаснала. На гроба лежал камък, обрасъл с трева. „Тоя камък трябва да се вдигне!“ — помислил дядо ми и почнал да го обкопава от всички страни. Голям, проклетият му камък! Но той здраво се опрял с нозе в земята и ето че го търкулнал от гроба. „Ху!“ — чуло се из долината. „Прав ти път! Сега работата ще тръгне по-бързо.“ Дядо ми се спрял, извадил табакерата, насипал една шепа енфие и вече се канел да го поднесе към носа си, когато изведнъж над главата му — чхи! — нещо кихнало, така че дърветата се залюлели и цялото лице на дядо ми се изпръскало.