— Да беше се извърнал встрани, щом искаш да кихаш! — продумал дядо ми и разтъркал очи. Огледал се няма никой. — Не, изглежда, че дяволът не обича енфие! — продължил той, като скрил табакерата в пазвата си и взел копачката. — Глупав е той, защото такова енфие не е смъркал нито баща му, нито дядо му!
Почнал да копае — земята мека, мотиката просто затъва в нея. Ето че нещо звъннало. Като изхвърлил земята, той видял котел.
— А, миличко, ето де си било! — извикал дядо ми и мушнал копачката под него.
— А, миличко, ето де си било! — изпискал един птичи клюн и клъвнал котела.
Стъписал се дядо ми и изтървал копачката.
— А, миличко, ето де си било! — заблеяла една овнешка глава от върха на дървото.
— А, миличко, ето де си било! — изревала една мечка, като подала муцуна иззад дървото.
Тръпки побили дядо ми.
— Ех, тук е страшно да продумаш дума — измърморил той под носа си.
— Тук е страшно да продумаш дума! — изпискал птичият клюн.
— Страшно да продумаш дума! — заблеяла овнешката глава.
— Да продумаш дума! — изревала мечката.
— Хм… — казал дядо ми и сам се уплашил.
— Хм! — пропищял клюнът.
— Хм! — проблеял овенът.
— Хм! — изревала мечката.
Той се обърнал уплашено: Боже мой, каква нощ! Нито звезди, нито месец. Наоколо — пропасти, под нозете му — стръмнина без дъно, над главата надвиснала могила и като че ей-сега ще се срине върху него. И сторило му се, че иззад нея мига някаква муцуна: ууу, носът й като ковашки мех, ноздрите — да налееш по цяло ведро вода във всяка, устните, Бога ми, като два дръвника! Червени очи изскочили навън, а отгоре на това муцуната се плезела и го дразнела.
— Върви по дяволите! — казал дядо ми и оставил котела. — Не ти ща имането! Каква мръсна муцуна! — и вече хукнал да бяга, но се огледал и се спрял, като видял, че всичко било както по-рано. — Само ме плаши нечистата сила!
Заловил се отново за котела — не, тежък! Какво да прави? Няма да го остави тук! И ето, напрегнал всички сили, хванал го с ръце: ха насам, ха натам, още, още — и го измъкнал. „Ух, сега да смръкна енфие!“ Извадил табакерата, но все пак, преди да насипе, добре се огледал дали няма някой. Като че нямало. Но ето, струва му се, че дънерът на дървото пухти и се издува, показват се уши, наливат се червените очи, ноздрите се надули, носът се е набръчкал и току се кани да кихне. „Не, няма, да смръкна! — помислил дядо ми и скрил табакерата. — Пак ще ми заплюе очите сатаната!“ Грабнал по-скоро котела и хукнал да бяга с все сила, но чува, че отзад нещо току го дращи със съчки по нозете… „Ай, ай, ай!“ — подвикнал само дядо и хукнал още по-силно. И когато стигнал поповата градина, чак тогава си поел малко дъх.
„Къде ли е отишъл дядо?“ — мислехме ние, след като чакахме два-три часа. Мама отдавна вече беше дошла от селцето с гърне горещи галушки. А дядо го няма и няма! Пак седнахме да вечеряме сами. След вечерята мама изми гърнето и потърси с очи где да излее помията, защото наоколо всичко беше лехи, когато видя, че насреща й иде едно каче. Небето беше наистина доста тъмно. Сигурно някое от момчетата си играе, скрило се е зад него и го побутва.
— Ето где ще излея помията! — каза тя и изля горещата помия.
— Ай! — извика някой с дебел глас.
Гледа тя — дядо. Но отде да знае, че е той. Ей Богу, ние мислехме, че иде някакво каче. Да си призная, макар и да е малко грехота, все пак ни се стори смешно, когато видяхме побелялата глава на дядо, цяла потопена в помия и окичена с кори от дини и пъпеши.
— Гледай я, дяволската жена! — каза дядо, като бършеше главата си с пеша. — Как ме попари като свиня пред Коледа! Е, момчета, ще имате сега пари за гевреци! Ще ходите, кучи деца, със златни жупани! Я вижте, вижте тук какво ви нося! — рече дядо и отвори котела. И какво, мислите, имаше там! Е, помислете мъничко, а? Злато? Там е работата, че не беше злато, а боклук, смет… срамота е да кажа какво. Дядо плю, хвърли котела и след това си изми ръцете.