Выбрать главу

Глинени. Заек и лисица, при това нямаше нужда от вътрешните си сетива, за да ги разпознае. Явно бяха ранни творения, защото животинският произход все още личеше по ушите и недооформените лица и носове. Изкушаваше се да събуди природните им инстинкти и да остави естеството да свърши останалото, но така щеше да провали прикритието си пред господаря им. Не беше време за игри. Остави ги да отминат, зарадван, че новите форми са разменили животинското обоняние за човешките ръце и говор.

Първият признак, че приближава, беше липсата на птици. „Въобще днес липсват много неща“. Привлече още по-силно усета си, когато под краката му започна да шумоли пожълтяла трева. „Предполагах, че ще е поне с няколко мили по-навътре“. Леговището беше по-близо до главния път, отколкото бе очаквал. Беше доста хитро за толкова млада злина да изпраща слугите си за пленници толкова далече от убежището си. „Как сме го пропуснали?“

Знаеше как. „Твърде малко сме, с твърде голямо разстояние за претърсване и недостатъчно време“. Ако се разпилееха и претърсваха нашироко, рискуваха да пропуснат нещо. Ако караха бавно и подробно, можеха да не стигнат навреме на нужното място. „Е, това го намерихме. Това е успех, а не провал“.

Може би.

Вече пълзеше като охлюв и едва си поемаше дъх. Всяко растение наоколо беше мъртво, както и земята под краката му. Усетът му трепереше от изсмукващата аура на злината. „Наистина е тук“.

В дъното на клисурата отдясно наляво течеше поточе. Накъдето и да погледнеше, нямаше никаква жива растителност, макар че няколко изсъхнали дървета стояха сякаш на пост. На брега на потока има нещо като лагер. Три-четири загаснали огнища и разпръснати купчини откраднати провизии. Два неспокойни коня бяха вързани за мъртвите дънери, малко по-встрани. Съвсем истински коне. Разбира се, зле гледани.

Мястото можеше да побере към петдесет души, но в момента беше пусто. Само един глинен спеше в купчина парцали, подобна на гнездо. Даг се зачуди дали някой от липсващите е сред заловените от патрула му снощи. Мисълта, че неговите хора може да се появят, беше доста приятна. Разбира се, той далеч не се осланяше на подобни надежди.

На отсрещния склон надвисналите скали образуваха нещо като пещера, входът бе почти преграден от други каменни блокове. Не можеше да прецени колко е дълбока. Вероятно стигаше до потока или някъде от другата страна на билото.

Злината беше вътре. Дали вече се движеше, или още бе неподвижна? Дали бе претърпяла първото си преобразуване? Ако не, доколко отчаяно щеше да събира човешки ресурси, за да го постигне? Първоначалното тяло на злината беше по-грубо и тромаво от тези на глинените и по принцип много ги дразнеше.

Даг разтвори ризата си и посегна за споделящите ножове. Преметна ремъка през главата си и загледа двойната кания. Кожата беше потъмняла от потта му. Прокара пръст по двете дръжки, едната синя, другата зелена, и извади костеното острие. Докосна го с устни. Смъртта в него жужеше.

„Дали това е денят, в който ще изкупя смъртта ти, любима Каунео? От толкова дълго го нося около врата си“. Тази злина беше хищна и растеше бързо. Щеше да е почти достойна за нея. Почти.

Извади второто, празно острие и го сложи до другото. „Те вървят по два, о, да. Един за теб и един за мен“. Прибра ги обратно.

Мари също носеше споделящи ножове, както и Рази, и Ютау. Смъртни дарове от предишни членове на патрула. Сегашният комплект на Мари беше наследство от сина й и беше почти толкова скъп, колкото този на Даг. Патрулът бе добре зареден. Кой щеше да ги използва върху злината не беше въпрос на жребий, геройство или чест. Който първи се докопаше. По всеки възможен начин. Колкото се може по-ефективно. За останалите нямаше да липсват шансове в бъдеще.

Усетът на Даг стенеше поради присъствието на злината и това можеше да се отрази на тялото му, ако се задържеше твърде дълго. Чувствителните новобранци често се разстройваха при първия си досег с аура на злина и възстановяването им траеше месеци. Някога и с Даг беше така. Отдавна.

„Тръгвай“. Обратно към коня и луд галоп до мястото на срещата.

Само че… в лагера имаше толкова малко създания. Идеална възможност да се пробва, така да се каже, собственоръчно. Надолу по склона, прескачане на потока, вътре в пещерата… всичко можеше да свърши за няколко минути. Докато успееше да доведе патрула, злината също можеше да събере подкрепления. (С каква ли зловеща работа се занимаваха сега останалите й същества?) В такъв случай можеше да се стигне до кръвопролитна битка само за да се получат същите възможности, които имаше в момента. Сети са за Соун. Дали беше преживял нощта?