Но какво ли се бе случило с резервния му споделящ нож в онази бъркотия? Беше празен, а сега можеше да се закълне, че е зареден, което нямаше как да се случи. „Карай едно по едно, приятелче, в противен случай ще се омоташ съвсем“. Ножът можеше да почака. За разлика от Фаун.
— Значи… е твърде късно? Да се спаси нещо.
— Никога не е късно да спасиш нещо — отвърна той твърдо. — Но може да не е това, което си искал. — Той си го повтаряше всеки ден, но не беше сигурен, че е подходящо за нея точно в този момент. Реши да опита отново, за да разсее възможното объркване. — Нея вече я няма. Но ти си още тук. Следващата ти задача е да оцелееш и да се оправиш. После ще му мислим.
Навън вече се здрачаваше, но Даг видя, че в кухнята цари различен безпорядък.
— Насам — каза Фаун. — Не стъпвай в мармалада.
— Добре.
— Тук някъде имаше свещи. Ей там до огнището. О, не. Не мога да легна тук. Ще изцапам матраците.
— Трябва да легнеш, Малка искрице. Съвсем сигурен съм. — Дишането й беше плитко и учестено, кожата твърде бледа, а същността й имаше неприятен сивкав оттенък, който според опита му се появяваше при сериозните наранявания.
— Ами… трябва да намерим нещо, за подложка. Засега ще легна на пода.
Сега със сигурност не беше време да спори с женската нерационалност.
— Добре.
Раздуха огъня и запали две свещи. Едната остави при нея, а с другата тръгна из къщата. Спомняше си, че в някои от шкафовете все още имаше разни неща. Патрулният трябваше да умее да импровизира. От какво се нуждаеше момичето? Помятането беше естествен процес, макар това да бе провокирано от неестествен източник. Беше сигурен, че жените в повечето случаи оцеляват. Искаше му се да бе слушал по-внимателно, когато коментираха такива неща. Вече я бе убедил да легне. Предположи, че ще й е по-приятно, ако е чиста, а не мръсна. Поне той го предпочиташе, когато лежеше и се възстановяваше от тежки наранявания. „Какво, щом не можеш да решиш проблема, ще решиш някой друг? И това на кой от двамата ще помогне?“
Стига. Трябваше му ведро и чиста вода.
Отне му повече време, отколкото искаше, докато тя лежеше на твърдия под, но накрая откри нещо като широко наметало, стари чаршафи, парцали и сапун и донесе вода. В момент на вдъхновение я помоли да измие ръката му, сякаш имаше нужда от помощ.
Все още трепереше, според нея от страх, но той разпознаваше симптомите, заедно със студената кожа и сивия оттенък на същността й. Затова сложи още дърва в огъня и я зави с всички одеяла, които намери. За последно бе видял жена да се превива по този начин, когато едно острие бе проникнало почти до гръбнака й. Нагря един камък, уви го в парцали и й го подаде. Това явно даде ефект, защото треперенето намаля, а същността й заблестя. Най-сетне бе увита и затоплена както трябва и го гледаше с премигване, докато той се настаняваше с кръстосани крака срещу нея.
— Намери ли някакви дрехи за себе си? Макар че едва ли ще има такива, че да са ти по мярка.
— Още не съм търсил. В дисагите имам резервни. Само че конят ми остана някъде. Ако имам късмет, патрулът ми ще го открие. Сигурно вече ме търсят.
— Ако намериш какво да облечеш, утре ще ти ги изпера. Съжалявам…
— Малка искрице — каза той дрезгаво и се наведе напред, — няма нужда да ми се извиняваш.
Тя потръпна.
Даг успя да възвърне самообладанието си.
— Защото плачещ патрулен е много притеснителна гледка. Ще почна да хленча и да се сополивя. А това в комбинация с насиненото ми око ще те накара вероятно да повърнеш. И така ще има още за чистене, а ние не искаме това, нали? — Щипна носа й, доста абсурден жест към жена, която току-що е спасила света, но това разведри унилото й настроение и тя се усмихна.
— Ето че вече имаме напредък. Какво ще кажеш за малко храна?
— Мисля, че не мога още. Но ти хапни.
— Тогава пиене. И няма да спорим. Добре знам, че човек трябва да пие течности, когато е загубил кръв. — „А ти продължаваш да губиш“. Твърде много и твърде бързо. Кога ли щеше да престане?
В мазето откри сандъче с изсушен сасафрас и понеже не беше сигурен за водата, свари чай, след което наля две чаши. Беше по-жаден, отколкото предполагаше. Фаун също почна да пие, подражаваше му като наивен новобранец в патрула. „Защо винаги правят всичко, което им кажеш?“ Освен когато не го правеха, разбира се.
Той се подпря на стената, протегна крака и отпи още една глътка.
— Можеше да направя и повече неща за теб с усета си за същност, но…