Дали имаше достатъчно разум да заплаши заложничката си, за да го спре? Даг реши да не изчаква. Усмихна се свирепо, извади ножа си и тръгна напред. Движенията му бяха смъртоносни.
Глиненият го осъзна и на грубоватото му лице се изписа страх. Той тласна плачещото момиче към Даг и побягна.
Даг държеше ножа с дясната ръка, а лъкът беше закачен за лявата, така че нямаше как да я хване. Затова разпери широко ръце, с надеждата да не я нарани. Ударът го извади от равновесие и двамата паднаха на земята.
За момент тя се озова отгоре, притиснала мекото си тяло към него. Пое си дъх, изпищя и започна да дере лицето му с нокти. Даг се опита да я успокои с думи, но в крайна сметка бе принуден да пусне оръжието си и да я избута встрани. Противниците му все още бяха живи, тъй че щеше да се погрижи за нея по-късно. Претърколи се, сграбчи ножа и скочи на крака.
Глиненият беше успял да се покатери на коня и се опита да го прегази. Даг отскочи, превъртя ножа си с идеята да го метне, но премисли и се отказа. Посегна към колчана, който се беше извъртял, и измъкна една от последните стрели. Прицели се и опъна тетивата.
„Не“.
По-добре да остави съществото да го отведе до леговището. Лесно щеше да улови следите му. Сега трябваше да се заеме с ранения. Най-вероятно щеше да развърже езика му без проблеми. Конят изчезна по пътечката, която вървеше успоредно на близкото поточе. Даг свали лъка и се огледа.
Човекът също беше изчезнал, но проследяването му щеше да е съвсем лесно. Даг посочи момичето, което стоеше на няколко метра и се опитваше да нагласи разкъсаната си синя рокля.
— Стой тук. — И тръгна по кървавите дири.
Мъжът бе паднал до скалите на потока и лежеше неподвижно, със смъкнати панталони. Държеше стрелата на Даг.
Твърде неподвижен. Даг стисна зъби. Явно се бе опитал да извади стрелата с груба сила и бе разкъсал някоя артерия. „Това не беше смъртоносен изстрел, мамка му! Въобще не беше предвиден като такъв. Е, добрите намерения не винаги водят до добър край“. Претърколи тялото с крак. Бледото, застинало в смъртта лице беше твърде младо. Този нямаше да му даде никакви отговори. Беше стигнал края на пътя си.
— Отсъстващи богове. Още деца. Няма ли край? — измърмори Даг.
Вдигна поглед и видя младата жена, която се бе втренчила в тях. Имаше големи кафяви очи, като на подплашена сърна. Поне не пищеше. Тя се намръщи на поваления си нападател и устните й изписаха едно беззвучно „О“. На едната страна на лицето й имаше синина, придружена от четири драскотини.
— Мъртъв ли е?
— За нещастие. Не беше необходимо. Ако беше останал неподвижен и бе изчакал помощта, щях да го взема за пленник.
Тя го изгледа с боязън. Беше висока някъде до средата на гърдите му. Той отпусна ръката с лъка и прибра ножа в канията.
— Знам кой си! — каза тя внезапно. — Ти си онзи Езерняк, от патрула, видях те при кладенеца!
Даг примигна няколко пъти, освободи усета си, който беше заслонил от шока на битката и убийствата, и тя засия във възприятията му.
— Малка искрице! Защо си се отдалечила толкова от фермата?
3.
Високият патрулен се взираше във Фаун, сякаш я разпознаваше. Тя сбърчи объркано нос, не разбираше думите му. От този ъгъл най-сетне виждаше очите му — имаха неочаквано златист металически цвят. Освен това бяха изключително блестящи, в контраст с кожата му, която имаше оттенък на тъмна мед. На бузите и челото му имаше няколко кървящи драскотини. „Олеле, тези са от мен“.
Тялото на нападателя й лежеше на брега на потока. Част от кръвта му изтичаше във водата и я оцветяваше в розово, след което тя отново ставаше прозрачна. Преди няколко минути, когато беше възбуден и разгорещен, му бе пожелала да умре. Сега желанието й беше изпълнено, но въпреки това не се чувстваше добре.
— Аз… — започна тя несигурно — съжалявам, че те одрах. Не бях на себе си. Ти ме изплаши. — „Направо ми изкара акъла“.
На устните му за момент се появи усмивка и сякаш заприлича на някой друг. Не толкова… заплашителен.
— Исках да уплаша другия.
— Успя. — Усмивката се появи и изчезна отново.
Той опипа лицето си и погледна кървавите капки по пръстите си. След това сви рамене и насочи очи към нея. Вниманието му започваше да я притеснява. Никой досега не я бе гледал така през живота й. В състоянието й в момента чувството не беше особено приятно.
— А иначе добре ли си? — Дясната му ръка направи въпросителен жест. — Освен лицето.