— Лицето ми ли? — Тя опипа мястото, където слабоумният я бе ударил. Започваше да се подува и да боли. — Личи ли си?
Той кимна.
— Ох.
— Тези драскотини не са добри. В дисагите си имам с какво да ги почистим. Ела насам. Седни по далеч.
„От онова“. Тя хвърли поглед към трупа.
— Добре. Аз съм добре. След малко ще спра да треперя. Колко съм глупава…
Той я подкара към полянката, без да се приближава, сякаш подкарваше ято гъски. Посочи й един повален дънер встрани от мястото на скорошната битка и се отправи към високия си кон, който пасеше наблизо. Тя се смъкна тежко и седна, обгърна раменете си с ръце. Гърлото й беше пресъхнало, коремът я болеше и все още имаше чувството, че не може да си поеме дъх.
Патрулният се обърна с гръб, откачи лъка си и започна да рови в дисагите. Още някакво донагласяне. После се обърна. Носеше бутилка и някакви увити в парцали пакети. Фаун примигна, защото сега му се бе появила лява ръка, пъхната в кожена ръкавица.
Той се наведе към нея с уморено изпъшкване. От такова разстояние усещаше миризмата му на пушек, кон и засъхнала пот, но не й беше неприятно. Мъжът остави пакетите и й подаде бутилката.
— Първо пийни.
Тя кимна. Водата беше топла, но изглеждаше чиста.
— Хапни. — Той измъкна парче хляб от единия пакет.
— Не мога.
— Пробвай. Това ще премахне треперенето. Телата се разсейват лесно. Опитай.
Тя колебливо взе хляба и задъвка. Беше малко сух, но доста добър. Явно жената във фермата я биваше във всичко. Наложи се да го прокара с глътка вода, но поне треперенето намаля. Хвърли поглед към неподвижната му лява ръка и реши, че е направена от дърво.
Мъжът намокри едно парцалче от малко шишенце — някакво Езерняшко лекарство? — и го вдигна към лявата й буза. Тя потръпна, въпреки че течността не щипеше.
— Съжалявам. Но е най-добре да ги почистим.
— Не. Да. Тоест, точно така. Мисля, че слабоумният ме одра, когато ме удари. Това бяха животински нокти, а не човешки. Що за чудовище…?
Той присви устни, но докосванията му останаха спокойни.
— Съжалявам, че не се появих по-рано, госпожице. Трябваше да разбера, че на пътя се е случило нещо лошо. Преследвах тези двамата през цялата нощ. Патрулът ми нападна лагера им в хълмовете от другата страна на Гласфордж, малко след полунощ. Опасявам се, че ги подгоних право към теб.
Тя поклати глава, но не в знак на отрицание.
— Аз си вървях по пътя. Те просто ме взеха, както взимаш нещо изгубено и казваш, че е твое. — Намръщи се по-силно. — Не… не беше просто така. Първо поспориха. Странно. Онзи, когото… простреля, отначало не искаше да ме вземат. Другият настояваше. Но после въобще не се заинтересува от мен. А после, точно преди да се появиш… — И добави тихо, сякаш не очакваше отговор: — Какво беше това?
— Миеща мечка според мен — отвърна патрулният, сгъна парцалчето, намокри го отново и продължи със следващата драскотина.
Странният отговор изглеждаше толкова несвързан с въпроса й, че тя реши, че сигурно не я е разбрал. А може би беше чул нещо в храстите?
— Не. Говоря за големия, който ме удари. Онзи, който избяга. Нещо май не беше в ред.
— Точно така, госпожице. Преследвам подобни създания през целия си живот. Той е изкуствено създаден. Потвърждение, че наблизо се е появила злина, вашите хора я наричат моряща твар. Злината си създава човекоподобни роби, за да се бият за нея и да вършат разни работи. Понякога имат и други форми. Ние ги наричаме глинени. Но злината не може да ги създаде от нищото. Затова хваща животни и ги трансформира. В началото е грубовато, но после става по-силно и хитро. Но не може да сътвори живот. Единствено смърт. Робите не издържат много, но на нея въобще не й пука за тях.
Дали я занасяше, както братята й? Да провери колко може да понесе глупавото фермерче? Изглеждаше съвсем сериозен, но може би просто беше добър в разказването на истории.
— Нима казваш, че морящите твари са истински?
Беше негов ред да се опули изненадано.
— Откъде си, госпожице? — попита с подновен интерес.
Тя щеше да каже най-близкото село до фермата й, но го смени с Лъмптън Маркет. По-голям град с повече анонимност. Стегна се, приготви се за заучената фраза — „Вдовица съм“.
— Как се казваш?
— Фаун. Соу… фийлд — успя да добави. Не искаше нито името на Съни, нито нейното фамилно, затова комбинира и двете.
— Фаун — повтори мъжът и наклони глава. — Сигурно имаш тези очи по рождение.
Отново онова особено внимание.
— А ти как се казваш? — Макар че вече знаеше поне малкото му име.
— Даг.
Тя изчака за момент.
— Само това ли?
Мъжът сви рамене.
— Имам име на шатрата, име на лагера и име на провинцията, но Даг е по-лесно за извикване. — Отново се усмихна. — Колкото по-късо, толкова по-добре. Даг, залегни! Виждаш ли? Ако е по-дълго, може вече да е късно. А така си е добре.