Под дърветата в западния двор бяха сковани маси и имаше място за всички. Най-голямата маса беше отрупана с храна и напитки и хората кръжаха около нея като ястреби и пълнеха чиниите си. Жените ходеха до кухнята, за да носят допълнително. Тъй като имаше само няколко семейства, сватбата беше тиха и нямаше танци. За щастие нямаше и малки деца, които да падат в кладенеца или от дърветата и да тормозят родителите си.
Ядене, пиене, ядене, говорене и пак ядене.
— Още колко трябва да погълна, за да не обидя някоя от тези прекрасни жени, с които се сродих? — попита Даг, когато Фаун го заведе до масата да му напълни чинията за трети път.
— Ами… остана медената пита на леля Роупър и ореховият кекс на леля Блуфийлд. Плюс сладкиша на мама и моите ябълкови пайове.
— Всичко това?
— Да. Можеш да избереш едно и да обидиш останалите.
— Тогава сложи голямо парче от ябълковия пай — каза Даг, след като се престори, че мисли.
— Обичам мъже, които мислят на крак — отвърна тя, докато му слагаше огромна порция.
— Скоро няма да мога да си стоя на краката.
Тя се изкикоти.
— Трапчинките ти ще ме уморят.
— Никога — отвърна тя твърдо и го поведе към местата им.
Скоро след това се измъкна в спалнята, за да обуе панталоните за езда и да облече грубата риза, която вървеше с тях. Все пак реши да остави лилиите в косата си. Когато излезе в стаята със стана, Даг я чакаше с дисагите си.
— Когато кажеш, Искрице.
— Сега, докато са още на десерта. Тъкмо няма да ни изпращат много.
— Защото ще са преяли? Сега разбрах хитрия ти план. — Той се усмихна и отиде да повика Уит и Флеч да помогнат с конете.
Срещнаха се на алеята южно от къщата. Даг наблюдаваше внимателно как шуреите му връзват багажа.
— Едва ли ще се опитат да ти погодят номер — прошепна тя.
— Ако бяха Езерняци, номерата им нямаше да имат край. Патрулен хумор. Е, понякога се разминава и без жертви.
— Липсва ли ти?
— Не и тази част.
Въпреки усилията на готвачите роднините все пак станаха да ги изпратят. Кловър пожела на Фаун късмет. Мама я прегърна и се разплака, татко я прегърна и се намръщи, а Нати просто я гушна. Фили и Джинджър хвърляха по тях цветчета от рози. Копърхед беше готов да се подплаши само за да си поддържа формата, но Даг го погледна лошо и той се умири.
— Не ми харесва, че тръгваш на път без нищо — подсмръкна мама.
Фаун погледна издутите от храна дисаги, завързани на кротката Грейс. Даг поне се бе оправдал с ината на коня си, за да се отърве от подаръци в последния момент.
— Ще се оправим някак, мамо.
След това баща й я повдигна на Грейс. Даг се метна елегантно на високия Копърхед, сякаш ръката му изобщо не беше счупена.
— Грижи се за нея, патрулен — каза татко твърдо.
— Ще се грижа, сър.
— И ти се грижи за него, скъпа — прошепна Нати и хвана коляното й. — Като гледам колко лесно се разделя с части от тялото си, ще ти е доста трудно.
— Ще се грижа — отвърна Фаун в ухото й.
След това потеглиха, изпратени от подвиквания. Беше топъл ранен следобед. Щяха да се отдалечат достатъчно от Уест Блу, преди да спрат да нощуват. Фермата остана назад и скоро се скри зад дърветата.
— Направихме го — въздъхна доволно Фаун. — Измъкнахме се. В един момент си мислех, че никога няма да успеем.
— Казах, че няма да те изоставя — отбеляза Даг. На тази светлина очите му бяха по-златни от мънистата на гривните.
Фаун се обърна назад за един последен поглед.
— Не беше длъжен да го правиш по този начин.
— Напротив. Помисли си, Искрице.
За малко щяха да паднат, когато опитаха да се целунат от два различно високи коня, движещи се с различно темпо.
Беше точно обратното на първото й бягство от дома. Тогава се бе измъкнала тайно, по тъмно, сама, уплашена, ядосана и пеша. Всичките й принадлежности се побираха в една торба. Дори посоката беше противоположна: юг вместо север.
Пътешествията си приличат само в едно. Всяко от тях е като скок в напълно неизвестното.