Стивън Кинг
Онази с косата
— Миналата година го преместихме и като операция беше много сложно — каза господин Карлин, докато се качваха по стълбите. — Естествено трябваше да го пренесем на ръка. Няма как. Направихме застраховка срещу повреди при Лойд, преди дори да го извадим от сандъка в дневната. Това бе единствената фирма, готова да го застрахова за сумата, която ние искахме.
Спанглър нищо не каза. Този човек беше глупак. Джонсън Спанглър беше научил много отдавна, че единственият начин да говориш с глупак е като не му обръщаш внимание.
— Застраховахме го за четвърт милион долара — продължи господин Карлин, когато стигнаха до площадката на втория етаж. Устата му се изви в полу-горчива, полу-иронична линия. — Скъпичко ни излезе. — Беше дребно човече, пълничък, с очила без рамки и загоряла плешива глава, която блестеше като лакирана волейболна топка. Един комплект доспехи, който вардеше махагоновите сенки в коридора на втория етаж, ги гледаше невъзмутимо.
Коридорът бе дълъг и Спанглър огледа стените и завесите с хладно професионално око. Самюъл Клагърт бе купувал в огромни количества, но не бе правил кой знае колко сполучливи покупки. Като много други промишлени крале от края на 19-ти век, качили се сами на върха, той не беше много повече от шеф на заложна къща, маскиран като колекционер, познавач на всякакви ужасии върху платно, боклучави романи и поетични антологии в подвързии от телешка кожа, кошмарни скулптори, и всичко това той наричаше Изкуство.
Тук горе по стените висяха — може би ще е по-точно да се каже, че те бяха обточени като с фестон — имитация на марокански драперии, безбройни (несъмнено анонимни) мадони, държащи безбройни бебета с ореоли, на фона на безброй ангели, прехвърчащи насам-натам, гротескни канделабри със сложни извивки и един ужасяващ и неприлично претрупан полилей, увенчан с похотливо усмихната нимфичка.
Разбира се, старият пират бе попаднал на няколко интересни екземпляра, теорията на вероятностите го изискваше. И ако Мемориалният частен музей „Самюъл Клагърт“ (обиколки с екскурзовод на всеки час — вход 1,00 $ — възрастни, 0,50 $ — деца — да ти се додрайфа) беше 98% явен боклук, винаги оставаха два процента, неща като дълга пушка „Куумс“ над камината в кухнята, странна малка camera obscura в дневната и, разбира се…
— Огледалото „Диайвър“ беше прибрано от долния етаж след един нещастен… случай — каза господин Карлин припряно, явно мотивиран от ужасяващо втренчен в тях портрет в основата на следващото стълбище. — Имало е и друг път остри изявления и груби думи — но това направо беше опит да се унищожи огледалото. Жената — госпожица Сандра Бейтс, дойде с камък в джоба. За щастие не беше точна и само леко пукна ъгълчето на рамката. Огледалото остана непокътнато. Това момиче Бейтс имаше брат…
— Нямам нужда от лекция за един долар — каза Спанглър тихо. — Запознат съм с историята на огледалото „Диайвър“.
— Удивителна е, нали? — Карлин му хвърли странен, кос поглед. — Английската дукеса през 1709… и пенсилванския търговец на килими през 1746… да не говорим за…
— Запознат съм с историята — повтори Спанглър тихо.
— Аз се интересувам от изработката. И, естествено, съществува и въпросът за автентичността…
— Автентичност! — господин Карлин се закикоти, сух звук, сякаш някъде в шкафа под стълбите изтракаха кости. — То беше огледано от експерти, господин Спанглър.
— И Страдивариус „Лемлие“ също бе огледана от експерти.
— Наистина — каза господин Карлин с въздишка. — Но нито една цигулка Страдивариус не е имала чак толкова обезпокояващ ефект като огледалото „Диайвър“.
— Да, не чак толкова — каза Спанглър със своя леко пренебрежителен глас. Той разбра, че няма да може да спре Карлин. Неговата нагласа бе напълно в съответствие с епохата. — Не чак толкова.
Изкачиха се по четвъртото и петото стълбище в тишина. Колкото по-високо напредваха през паянтовата сграда толкова по-горещо ставаше в потискащите коридори. С жегата припълзя и една особена миризма, която Спанглър познаваше добре, защото бе прекарал по-голямата част от съзнателния си живот, работейки при такава миризма — миризмата на отдавна умрели мухи в застояли сенчести ъгли, влажна плесен и настъпващ дървояд под гипса. Мирисът на времето. Това бе мирис, характерен само за музеи и мавзолеи. Той си представяше, че такава е миризмата от гроба на девица, умряла преди четиридесет години.
Тук горе всичко бе разхвърляно безразборно, съвсем като във вехтошарница. Господин Карлин го преведе през лабиринт от статуи, портрети с нацепени рамки, помпозни позлатени кафези, разглобен скелет на един велосипед-тандем. Приближиха до отдалечената стена, където под една капандура бе подпряна дървена стълба. От капандурата висеше прашен катинар.